Най-после успях да си поема въздух. Потанцувах малко, размених няколко думи с Дарина — тя тъкмо се беше върнала на работа след майчинството, а не се бяхме виждали отдавна.
Запознах се и с приятелката на Кирил — Гергана. Беше симпатично момиче, по-скоро мълчаливо. Разказа ми, че се занимава с проектиране на нискоетажни къщи. Хареса ми. Спокойна, приятна. Помислих си, че Кирил е направил добър избор.
Опитах салатите. Наистина бяха вкусни. Ядях бавно и за пръв път от началото на вечерта усетих онова леко отпускане, което бях чакала. Ето това беше. Точно така си бях представяла празника още преди три месеца — хората да говорят, да се смеят, да се чувстват добре.
И тогава Горан се изправи.
— Миличка — започна той високо, с онази своя самодоволна усмивка, която винаги ми е била неприятна. — Е, какво да кажем… половин век! Сериозна работа. — Направи театрална въздишка и се огледа, сякаш вече очакваше аплодисменти. — Аз все си мисля: човек си живее, живее, и изведнъж — хоп, петдесет. При мъжете това някак минава по-леко, ама при жените… ех, при жените е друго. По-трудно се приема. Природа, какво да се прави.
Поклати глава с престорено съчувствие.
— Та, Мила, това е положението. Петдесетакът дойде — оттук нататък аптека, телевизор и спокойствие. Радвай се на живота!
На масата се чу смутен смях. Няколко души се засмяха повече от неудобство, отколкото от веселие. Снежана веднага го дръпна за ръкава, но той само махна пренебрежително.
— Айде сега, тя няма да се обиди! Нашата Мила има чувство за хумор, нали, Миле? Ти разбираш шегата. Петдесет не са трийсет, каквото и да си говорим. Човек трябва да гледа истината в очите. Такава е възрастта!
Усмихнах се. Вдигнах чашата си. Не казах нищо.
И това беше грешка.
Горан прие мълчанието ми като разрешение да продължи. След около половин час отново стана. Този път беше подготвил „остроумие“ за това, че жените на петдесет се делели на два вида: едните вече били се примирили, а другите още не били разбрали, че им предстои да се примирят.
Изрече го с изражението на човек, който току-що е произнесъл велика житейска мъдрост. После впи поглед в мен, ухили се и зачака реакция.
Дарина седеше до мен. Наведе се леко и прошепна в ухото ми:
— Какъв нахалник.
Аз пак премълчах. Взех лъжица салата, сякаш храната можеше да ми помогне да не отговоря. Казах си наум: Снежана. Не искам скандал. Няма да развалям вечерта.
Само че Горан, вместо да се укроти, съвсем се разпали. До третия час от празника беше успял да се върне към възрастта ми поне четири пъти.
Първия път беше нещо от рода на:
— Мила, ти си герой, честно. На твоите години още така да се държиш — рядкост е.
Втория път измисли сравнение с „последния вагон“, но уж аз съм стояла на перона с достойнство. Третия път заговори за кризата на средната възраст — при мъжете идвала около четирийсетте, а при жените, видиш ли, се проточвала цяло десетилетие. Четвъртия път подхвърли, че познавал добър лекар — „за по-нататък“.
След всяка своя реплика оглеждаше гостите. Проверяваше дали някой се смее. Понякога наистина се чуваше смях. Но онзи, сухият, учтивият, който хората пускат само за да не стане още по-неловко.
Виждах как лицата около масата постепенно се променят. Кирил, племенникът ми, ме гледаше внимателно. В очите му ясно се четеше въпросът: „Да кажа ли нещо?“ Едва забележимо поклатих глава. Не.
Петя, сестра ми, наведе поглед към чинията си. Дарина вече изобщо не се усмихваше. Любомир се опита да обяви следващия тост по-бързо, да прекъсне Горан, да смени настроението. Не се получи.
Горан вече беше влязъл в роля. Личеше си. Чувстваше се като звездата на вечерта — единственият смел човек, който уж казва истината право в лицето. Снежана повече не посегна да го спира. Стоеше изправена, със стегнат гръб, и гледаше някъде встрани.
А аз седях и го наблюдавах. Не с ярост. Просто го гледах.
Ето го човекът. Дошъл е на чужд празник. Яде от храната, която друг е поръчал. Седи на маса, на която е поканен като гост. И въпреки това — отново и отново, почти с удоволствие — удря на едно и също място. Възрастта ми. Самотата ми. Развода ми. Защо? Вероятно, за да се почувства по-значим. До някого, когото в собствените си очи смята за по-слаб.
Румен, мъжът на сестра ми, се наведе към мен и тихо каза:
— Мила, само ми дай знак. Ще те подкрепя.
Поклатих глава.
Не още. Изчаках.
Моментът трябваше да бъде правилният.