Навършвах петдесет. Не „половин век“, не „голямата цифра“, не онова снизходително „ех, петдесетте“. Просто петдесет години — възраст, до която бях стигнала през работа, развод и отглеждането на две деца.
Подготвях този рожден ден почти три месеца. Не защото обичам показността или шумните тържества. Исках само една вечер, която да бъде красива, топла и наистина моя.
Сама избрах залата в кафенето. Обиколих почти целия град, докато попадна на мястото, което усещах като подходящо. Беше просторно, до прозорците имаше живи растения, а осветлението беше нормално — не онова жълтеникаво, от което всички изглеждат уморени и посърнали.
Менюто го уточнявах дълго. Настоях основното да бъде телешко, а за братовчедка ми Петя специално поисках отделен вегетариански вариант. Цветята поръчах да са истински — бели божури. Не рози. Розите ми се струват прекалено предсказуеми.
Роклята намерих след безкрайни проби. Минах през куп магазини, пет часа не седнах. Краката ми направо пулсираха от умора. Накрая облякох тъмнобордо, вталено, с открити рамене. Когато си я пробвах у дома, дъщеря ми ми звънна по видео и възкликна:
— Мамо, ти да не си се подмладила?
Разсмях се. И изобщо не започнах да споря.
Снежана, щом ме видя преди да тръгнем, буквално застина на прага. Огледа ме от обувките до косата и каза:
— Мила, изглеждаш на трийсет и пет. Кълна се.
Не съм от сантименталните жени, но точно онази вечер ми беше важно да изглеждам така. Не „добре за петдесетгодишна“. А просто добре.
Дойдоха осемнайсет души. Колеги от работа, стари приятелки, братовчедка ми Петя със съпруга си Румен. Племенникът ми Кирил — на двайсет и пет, пристигна с приятелката си, сериозно момиче с очила, което учеше архитектура. И, разбира се, Снежана — най-близката ми приятелка вече двайсет и две години — заедно с мъжа си Горан.
А Горан беше отделна тема.
Той е на петдесет и две. Работи в някаква фирма на длъжност, която сам обяснява винаги мъгляво: „Ръководя направление.“ Повече въпроси човек някак не иска да задава.
Шумен, самоуверен мъж, от онези, които винаги са убедени, че разбират всичко по-добре от останалите. Влезе ли някъде, веднага заема центъра. Говори високо. Смее се още по-високо. За всяка тема има мнение и не пропуска да го съобщи на всички наоколо.
Снежана го обича. Вече двайсет и две години не мога да разбера защо, но това си е нейна работа, не моя.
През годините на нашето приятелство Горан беше успял да се произнесе по най-различни въпроси. За прическата ми например: „Жените с къси коси не са сериозни, психолозите го били доказали.“ За работата ми: „Преподавател — е, поне е стабилно, макар че заплатите, разбира се, са смешни.“
Когато се разведох преди осем години, и тогава не замълча:
— Сама си виновна, Мила. Мъж просто така не си тръгва. Значи и от твоя страна е имало нещо.
Веднъж, на новогодишна вечеря, реши да коментира и жилището ми:
— Малко е, разбира се, за зряла жена. Но нищо, за една сама ще стигне.
Каза го и спокойно посегна към мандарина, сякаш не беше изрекъл нищо особено.
Всеки път преглъщах. Усмихвах се. Сменях темата.
После Снежана неизменно ми казваше:
— Миличка, нали го знаеш какъв е. Той не е лош, просто си е такъв.
Кимах. Защото приятелството ми със Снежана беше по-ценно. Защото Горан не беше Снежана. И нямах никакво намерение да се карам с най-добрата си приятелка заради него.
В онази вечер Горан пристигна в отлично настроение. Забелязах го веднага.
Първият тост беше в седем и половина. Моят познат Любомир водеше вечерта — нарочно не бях наемала професионален водещ, просто помолих него. Той каза няколко топли думи за жените, после всички се отпуснаха. Започнаха вечерята, разговорите и музиката.