Същата вечер казах на Елена Валентинова само едно:
— Тръгвам си.
Лицето ѝ се изкриви, очите ѝ веднага се напълниха със сълзи.
— Къде ще ходиш? Защо? — прошепна тя, сякаш наистина не разбираше.
— Защото повече не мога — отвърнах. — Не мога да живея до жена, която осем години ме е държала в лъжа. Не мога да продължа да бъда баща на дете, което не е мое.
— Но ти я обичаше! — извика Елена.
— Обичах я, да. Докато вярвах, че е моя дъщеря. А сега, когато я погледна, виждам не нея, а твоето предателство.
Тя се свлече на колене пред мен.
— Моля те, не си отивай! Поне заради Анна Александрова! Тя те смята за свой татко!
Погледнах я студено и казах:
— Може би е време да разбере кой всъщност е истинският ѝ баща.
Напуснах дома ни още същата вечер. Намерих си малък едностаен апартамент под наем. След това подадох молба за развод и заведох дело, с което оспорих бащинството си.
Съдът прие доказателствата и решението беше в моя полза. Юридически вече не се водех баща на Анна.
Минаха шест месеца.
Елена Валентинова се опитва да открие биологичния баща на Анна Александрова. Засега без успех. Онзи фирмен купон е бил преди девет години, а тя твърди, че дори не помни кой е бил мъжът.
Анна вече знае, че аз не съм нейният роден баща. Само че Елена ѝ е поднесла своя версия на „истината“ — казала ѝ е, че татко си е тръгнал, защото вече не я обича.
Боли ме. Понякога Анна ми звъни и плаче в слушалката:
— Тате, защо ни остави?
А аз не намирам думи. Какво да ѝ кажа? Че не е моя? Че майка ѝ ме е измамила по най-жестокия начин?
Мълча. После затварям.
Приятелките на Елена ми пишат гневни съобщения. Наричат ме безсърдечен. Питат ме какъв мъж съм, щом съм изоставил дете.
Но аз знам истината. Не съм изоставил никого. Просто спрях да отглеждам чуждо дете, което ми беше поднесено като мое чрез лъжа.
Пламен Балкански беше прав. По-честно е човек да си тръгне, отколкото да остане и да осакатява душата на едно дете с престорена любов.
Мъже, бихте ли простили на съпругата си подобна измама и бихте ли продължили да гледате чуждо дете като свое? Или има предателства, които не могат да бъдат преглътнати?
Жени, обяснете ми: как е възможно осем години да криеш, че детето ти не е от мъжа ти? Наистина ли вярвахте, че истината никога няма да излезе наяве?
А онези от вас, мъже, които биха останали „заради детето“ — кажете защо смятате, че това е правилно.
И вие, жени, ако съпругът ви доведе чуждо дете и осем години го представя за ваше, бихте ли простили и бихте ли продължили да го отглеждате?