Анна усещаше, че нещо в мен се е прекършило, но не разбираше какво. Тичаше към мен, хвърляше се на врата ми и питаше:
— Тате, ще си играем ли?
Поставях длан върху косата ѝ, галех я машинално и в главата ми кънтеше само едно: ти не си моя. Ти си дете на друг мъж.
Преди седмица отидох при психолог. Казваше се Пламен Балкански. Приятел ми го беше препоръчал, защото вече не приличах на себе си.
Разказах му всичко от начало до край. Подадох му и резултатите от теста.
Пламен Балкански ме изслуша, без да ме прекъсва. Едва когато млъкнах, зададе въпроса:
— Какво изпитвате към детето?
Замислих се дълго.
— Не знам. Преди я обичах безусловно. А сега… сега, щом я погледна, пред очите ми изниква лъжата на жена ми.
— Смятате ли, че бихте могли отново да я обикнете така?
— Не знам — повторих тихо.
Психологът се наведе леко към мен и каза спокойно:
— Калин, ще бъда напълно откровен с вас. Вие не сте длъжен да отглеждате чуждо дете.
Сякаш въздухът спря в гърдите ми.
Той продължи:
— Били сте измамен. Осем години са ви поставяли в ролята на баща на дете, което биологично не е ваше. Имате право да си тръгнете.
— Но Анна няма вина за това.
— Разбира се, че няма. Но липсата на вина не я превръща автоматично във ваша отговорност. Тя има биологичен баща. Нека съпругата ви го намери. Нека той плаща издръжка и участва в живота на собствената си дъщеря.
— А ако не успее да го открие?
— Това вече е неин проблем, не ваш.
Замълчах. Думите му бяха тежки и трябваше да ги преглътна една по една.
Пламен Балкански не ме притискаше, но добави:
— Ако останете, всеки ден ще гледате това дете и ще си спомняте предателството. Можете ли да ѝ дадете пълноценна любов, знаейки истината?
— Вероятно не — признах.
— А децата усещат всичко. Анна ще расте с чувството, че човекът, когото нарича баща, е студен към нея. Това може да я бележи за цял живот.
Той направи кратка пауза.
— Понякога е по-честно да си тръгнеш, отколкото да останеш и с хладината си да разбиеш психиката на едно дете.
Когато излязох от кабинета, дълго не можех да се събера. Прибирах се и мислех само за това.
Осем години бях баща. Водех Анна на детска градина, после на училище, после по занимания. Четях ѝ приказки вечер, стоях до леглото ѝ, когато беше болна, прегръщах я, когато плачеше.
Но истината беше безмилостна: тя не беше моя дъщеря. Аз бях отглеждал чуждо дете, а Елена през цялото време беше избрала да мълчи.