— И току-що нарече жена ми „квачка“ и започна да ровиш в бельото ѝ. Обличай се. Вратата е натам.
Тогава Гергана Велизарова окончателно изпусна юздите. Изви глас така, сякаш я бяха ранили, и замахна към него с чантата си.
— Неблагодарник! Аз съм те отгледала! Тя ти е промила мозъка!
Николай не ѝ отвърна. Само с едно бързо, премерено движение хвана лакътя ѝ, после рамото, и я обърна към коридора. В действията му нямаше грубост заради самата грубост. Имаше твърдост. Ясна, непоклатима, окончателна. Тя се дърпаше, риташе, сипеше несвързани обвинения за „отрова“, „магии“ и „разваляне на семейството“, а токчетата ѝ драскаха нервно по ламината.
Мария стоеше неподвижно, притиснала длан към устните си. Гледаше как нейният Николай — добродушният, усмихнат, мек Николай — без да трепне, извежда от дома им жената, която за мнозина би била недосегаема: собствената му майка. Не беше избухнал сляпо. Не беше загубил контрол. Беше спокоен, точен и безмилостно решителен.
Вратата се затръшна.
Истеричният ѝ вик остана отвън, отсечен като с нож. В апартамента се разля тишина — толкова плътна и внезапна, че сякаш им запищя в ушите. Но в тази тишина имаше нещо странно светло. Почти щастливо.
Николай бавно се обърна. Дишаше тежко. Ръката, с която беше държал майка си, едва забележимо потрепваше. Погледът му потърси лицето на Мария — сякаш очакваше там укор, уплаха, може би отвращение.
— Добре ли си? — попита той пресипнало.
От предишния гняв не беше останало нищо. Стоманата в гласа му се беше стопила. На нейно място имаше само умора и тревога.
Мария пристъпи към него. Не се втурна, не се хвърли драматично в прегръдките му — просто се приближи. Погледна тези толкова познати очи, които сега изглеждаха голи и беззащитни. И сърцето ѝ, което допреди миг блъскаше от ярост и страх, изведнъж се изпълни с някаква тиха, топла лудост. Толкова силна, че почти ѝ се прииска да се засмее.
— Добре съм — прошепна тя и сложи длан върху гърдите му.
Под пръстите ѝ сърцето му препускаше бясно. Тогава Мария го прегърна силно, зарови лице в шията му и добави съвсем тихо — с глас, в който едновременно трептяха сълзи и смях:
— Благодаря ти, герою. Сега вече наистина е нашият дом.