— Преди ние двамата с него да го направим вместо теб — както трябва. И си го набий веднъж завинаги в главата: в това семейство аз съм по-старата. Аз решавам. Аз съм главата. И ще става точно така, както кажа аз.
Тя заби показалец в гърдите на Мария.
— А тая твоя бърлога… това е просто входната такса към нашата фамилия. Плащане за честта, че изобщо те приеха — такава, каквато си. Затова не подскачай. Стой си на мястото, квачко! — изкрещя свекървата.
Мария се дръпна назад, сякаш някой я беше ударил през лицето. Срамът, гневът и унижението се сбиха в гърлото ѝ на твърда, задушаваща буца.
Точно тогава в рамката на вратата се появи Николай. Беше се подпрял на касата, неподвижен, с лице, от което не можеше да се прочете нищо. Само очите му издаваха всичко — тъмни, празни и студени като на хищна риба, видяла плячката си.
Беше чул. До последната дума.
— Мамо — каза той тихо, почти нежно, и именно тази мекота прозвуча най-зловещо. — Ти нормална ли си изобщо? Да не те е треснало нещо по главата? Или пак някакво пролетно умопомрачение те е хванало? Какви ги дрънкаш, по дяволите?
Гергана Велизарова изсумтя, приела тона му като знак, че синът ѝ ще застане на нейна страна.
— Сине! Точно така! Обясни ѝ ти как стоят нещата тук! Аз само казвам истината право в очите! Ти си стопанинът! Аз съм главата! Жилището вече е наше, семейно! А тази… — тя махна презрително към Мария — да си затваря рибешката уста и да не се мярка пред очите ми!
Николай бавно се отлепи от касата. Не повиши глас. Напротив — сниши го до дрезгав, опасен шепот.
— Достатъчно, мамо. Край на представлението. Прекрачи всички възможни граници. Имаш сериозен проблем с реалността. Сега мълчаливо се обличаш и си тръгваш. Сама или на раменете ми — избирай. И ако кажеш още една дума, звъня на спешна помощ да дойдат с инжекция за буйни. Не се шегувам.
Майка му застина.
— Николай?! Аз съм ти майка! Твоя кръв! Заради тази…
— Да, ти си ми майка — прекъсна я той, а в гласа му за първи път прозвънтя стомана.