Беше купила подарък за Николай — чаша с надпис „Шефът на кафето“. В жилището цареше такава тишина, че сякаш въздухът звънтеше. Само вратата на спалнята стоеше леко открехната. Мария надникна вътре и в следващия миг кръвта ѝ забуча в слепоочията.
Гергана Велизарова беше застанала с гръб към входа пред отворения скрин. Между палеца и показалеца си държеше бельото на Мария — сякаш беше някаква мостра с дефект. Обикновени памучни бикини, с избеляло мече отпред. Свекърва ѝ не просто ги гледаше. Тя ги оглеждаше внимателно, мачкаше плата, присвиваше очи, като че ли проверяваше здравината на шевовете за бъдещите внуци, които според нейните представи непременно трябваше да се появят именно от това семейство.
— Гергана Велизарова… — гласът на Мария излезе пресипнал, сякаш някой дълго я беше стискал за гърлото. — Какво правите?
Свекървата се обърна бавно, със спокойствие на кралица, която не дължи обяснения никому. Не хвърли бельото обратно, а го положи в чекмеджето почти тържествено — като печат за одобрение или по-скоро като присъда.
— Проверявам, Марийче. Една стопанка трябва да знае в какво състояние са нейните… стратегически запаси. А тук, както виждам, шевовете не са особено надеждни.
Това вече не беше досадна забележка, нито поредното вмешателство в кухнята. Това беше нахлуване в най-личното, в онова пространство, където никой няма право да пипа.
Търпението на Мария, опъвано дълго като тънък ластик, се скъса с остър, сух пукот.
— Нямате право! — изригна тя, а гласът ѝ изведнъж укрепна. — Това е мое! Моят скрин, моите вещи! Как изобщо смеете?!
Меката маска на загрижена съветничка падна от лицето на Гергана Велизарова за секунда. Отдолу остана студен камък. Тя пристъпи напред и сянката ѝ легна върху Мария.
— Охо, как засъска нашата снаха — проточи тя сладко, но с отрова във всяка дума. — Сериозно ли говориш? Да не си си изгубила ума?
После тонът ѝ рязко се втвърди, стана леден и режещ.
— Това е домът на моя син! Единственият мъж в тази къща! Той е стопанинът тук, не ти. И още сега ще си затвориш устата.