— Жилището вече е наше, семейно! Ти си стопанинът… А тази… — свекървата махна пренебрежително към Мария — да си затваря рибешката уста и да не се мярка пред очите ми!
Запознанството им пламна като малка искра в здрач. Не беше гръмко „любов от пръв поглед“, а по-скоро едно неловко „извинете“ в претъпкана маршрутка, когато Николай настъпи Мария по крака. Вместо да чуе гневна забележка, той видя усмивката ѝ — смутена, мека и неподправена.
Година по-късно направиха скромна сватба, точно в техния дух: важното не беше разкошът, а близките хора. Мария беше с рокля-риза, Николай — без вратовръзка. Имаше шампанско край водата, а вместо Менделсон звучаха крясъците на чайките. „Тръгваме“, прошепна той, докато я целуваше, и Мария усети, че не говори за колата, а за целия им бъдещ живот.
Нанесоха се в нейния уютен двустаен апартамент, където миришеше на кафе, старо дърво и надежди. Първите два месеца бяха гъсти и сладки като мед. Двамата привикваха към навиците си: той приготвяше сутрешното кафе, тя пееше под душа фалшиво и силно, а никой не въздишаше раздразнено. „Полетът нормален ли е, капитане?“ — питаше Николай всяка сутрин. „Започваме кацане“ — смееше се тя.
После обаче пристигна „черната вест“ — в лицето на Гергана Велизарова.
Тя не прекрачи прага като гост, а като проверяващ с невидими пълномощия. Отначало идваха уж невинни съвети: „Тук ви духа, Николай, ти лесно измръзваш“ или „Марийче, боршът трябва да е плътен, не тази вода с цвекло“. След това започнаха разместванията: „Само малко оптимизирах кухнята“. Мария мълчаливо връщаше тиганите по местата им, усещайки как в нея се събира тиха, тежка ярост.
Тя търпеше. Заради възпитанието, заради приличието и заради думите на майка си: „Потърпи, дъще, все пак му е майка“.
Но всяко търпение има край. За Мария този край се оказа скринът.
Мария се прибра от работа по-рано от обикновено.