Петъчната вечер се очертаваше да мине спокойно. Виолета се прибираше по-късно от обичайното, натоварена с тежки торби. В тях тихо подрънкваха бутилки със зехтин и буркани с вносни домати. След работа нарочно беше минала през пазара — искаше да вземе хубаво телешко, пресни подправки и зеленина. В една от торбите беше скрила и подарък за Иван: бутилка колекционерски малбек, който той издирваше от половин година. Виолета си представяше как една тиха вечер, две чаши добро вино и нормален разговор най-после ще им помогнат да си кажат всичко. Истински разговор, без подмятания и без чуждо присъствие.
Ключът щракна в бравата. Щом отвори вратата, апартаментът я посрещна с миризма на прегоряло олио и лук. На прага вече я чакаше Светлана Асенова, свекърва ѝ. Беше застанала с ръце на кръста, стиснала устни в тънка, недоволна линия.
— Най-сетне благоволи да се появиш, нощна птицо. Вечерята изстина, кюфтетата станаха като подметки. При нормалната жена масата е сложена навреме, а тази се влачи кой знае къде.
Виолета не отвърна. Свали палтото си бавно, окачи го на закачалката и едва тогава премести торбите от едната ръка в другата. Дръжките вече се впиваха болезнено в пръстите ѝ.
— Бях на работа, Светлана Асенова. Събранието се проточи.
— Много добре ги знам аз твоите събрания — изсумтя жената. — И по наше време жените работеха, но успяваха да сготвят, да посрещнат мъжа си и да подредят къщата. А ти? Разнасяш се с тази кариера, сякаш е най-голямото чудо на света.
Виолета мина към кухнята, като се опита да не позволи на думите да я засегнат. На котлона наистина стоеше тиган, в който се търкаляха тъмнокафяви безформени буци — някогашни кюфтета. До него имаше тенджера със студена супа. Тя започна да прибира покупките, да подрежда продуктите по шкафовете и да изплаква съдовете, натрупани през деня.
Светлана Асенова се настани на масата, подпря бузата си с длан и започна да наблюдава снаха си с поглед на проверяващ инспектор. От хола се чуваха приглушени изстрели и взривове — Иван играеше на конзолата и дори не си беше направил труда да излезе да я посрещне.
— Виолетке — поде свекървата с глас, станал изведнъж мек, почти мазен, от което по гърба на Виолета полазиха тръпки. — На Иван му трябват шест хиляди лева за стартъпа. Останала е само една седмица. Инвеститорът, разбираш ли, натиска. А ти си живееш като писано яйце.
Виолета замръзна над мивката. После бавно остави чинията, избърса ръцете си в кърпата и се обърна.
— Вчера му преведох хиляда лева за реклама. Преди това платих и курса му по програмиране. За какви шест хиляди говорите?
— Как за какви? За съвсем обикновени пари! — разпери ръце Светлана Асенова. — Толкова ли е трудно да се разбере? Семейният бюджет е общ. Или за собствения ти мъж ти се свиди? От нас си готова и последната риза да смъкнеш. Всеки ден си купуваш кафе за навън, а за семейна работа — изведнъж те стиска за гърлото. Ти си наопаки храненица, ето каква си.
Виолета стисна зъби. В съзнанието ѝ изникна сутрешният малък капучино от кафенето до офиса — четири лева, единствената ѝ дребна радост за целия ден. И вече втори месец ѝ го натякваха, сякаш беше разорила домакинството.
— Мамо, остави я — обади се Иван от хола, без дори да стане от дивана. — Ви, наистина си станала стисната. Преди не беше такава. Вярваше в мен.
Виолета излезе в коридора, откъдето се виждаше дневната. Иван лежеше на дивана с вдигнати върху подлакътника крака и не откъсваше очи от телевизора. По екрана тичаха чудовища, гърмяха автоматични откоси. Тридесет и четири годишен мъж. Тридесет и четири.
— Иван, нека поговорим без майка ти — каза тя тихо.
— Какво има да си шушукате? — веднага се намеси Светлана Асенова, появявайки се на прага на кухнята. — Вече и тайни ли имаш от мен? Аз, между другото, живея тук. Душата си съм вложила в този апартамент. И нервите, и спестяванията си. А ти се държиш така, сякаш аз и синът ми сме ти чужди хора.
Виолета бавно се обърна към нея. Душата и спестяванията си. Две хиляди лева за ремонта, дадени от свекървата преди три години. Две хиляди, за които оттогава не беше минал нито ден без напомняне. А самият ремонт беше струвал над тридесет хиляди лева и всяка стотинка беше изкарана от Виолета. Както и първоначалната вноска по ипотеката. Както и самата ипотека.
Светлана Асенова я гледаше с изражение на праведен гняв. После премести поглед към сина си и каза така, сякаш Виолета изобщо не стоеше до тях:
— Тя никога няма да стане истинска съпруга. Мисли само за себе си. Но нищо, аз ще я поставя на мястото ѝ. Апартаментчето вече е общо, свършено е. Няма къде да ходи.
Виолета не каза нито дума. Влезе в спалнята, затвори вратата след себе си, седна на леглото и дълго гледа чантата си, натъпкана с работни документи. След това извади лаптопа, отвори банковото приложение и се втренчи в сумата по спестовната сметка. Тридесет хиляди лева. Нейната финансова възглавница, събирана малко по малко през последните три години. Иван не знаеше за тези пари. Светлана Асенова — още по-малко.
Тя затвори лаптопа и легна, но сънят не идваше.
Мислите ѝ се върнаха назад, към началото. Преди пет години баба ѝ, единственият наистина близък човек, ѝ беше оставила наследство — десет хиляди лева. Тогава Иван предложи да ги вложат като първоначална вноска за ипотека. Уверяваше я, че и той има спестявания. Само че когато дойде моментът да се подпише договорът, неговите пари внезапно „не се намериха“. Бил ги вложил в „пробивен проект“. Апартаментът беше оформен на името на Виолета. И ипотеката — също. Тогава Светлана Асенова беше казала: „Щом си толкова самостоятелна, сама си плащай. Моя син в дългова яма няма да го вкарваш.“
И Виолета плащаше. Всеки месец. По седемстотин лева. Сметките за ток, вода и парно, храната, препаратите, лекарствата, когато някой се разболееше, дрехите, техниката — всичко лежеше върху нейните рамене. Иван от време на време искаше пари назаем за поредния си стартъп, но нито един от тези заеми не се върна обратно. Светлана Асенова от години не работеше, преживяваше с нищожна пенсия, но не пропускаше да поучава снаха си как се живее „правилно“. А Виолета търпеше. Защото го обичаше. Защото вярваше, че семейството е най-важното. Защото собствената ѝ майка пиеше и беше оставила детето си на бабата, а Виолета се беше заклела, че нейният живот ще бъде друг. Че нейното семейство ще бъде различно.
Е, семейството ѝ се беше получило точно такова.
В неделя Светлана Асенова устрои показен обяд. На масата беше изваден старият бабин сервиз, тя беше изпекла купища баници и сладкиши и сега седеше начело, като императрица на собствен двор. Иван беше до нея с разсеян вид и ровеше с вилицата в чинията си.
— Виолетке, да ти сипя ли още супичка? — пропя свекървата. — Много си отслабнала, на тази работа направо те изцеждат. Време е вече да помислиш за душата си, за майчинството. Часовникът си тиктака. Ще ни родиш внуче, ще излезеш в майчинство, Иван ще поеме мъжката роля и ще започне да печели. А ти ще си у дома, до мъжа си, като зад каменна стена.
Виолета вдигна очи от чинията.
— А от какво ще живеем, докато той поема тази роля? Ипотеката е моя. Кой ще я плаща?
Светлана Асенова недоволно присви устни и попи ъгълчетата им със салфетка.
— Господ дава дете, дава и за детето. Не противоречи на по-възрастните. Майчинството е твоето най-голямо предназначение, не да се ровиш в някакви документи.
— В тези „някакви документи“, Светлана Асенова, е заплатата ми. Там е ипотеката. Там е кредитът за хладилника. Там са и вашите баници, ако трябва да сме честни.
Иван сякаш се сепна и се върна от собствените си мисли.
— Ви, стига де, ти все на лошо го обръщаш. Голяма работа, ипотека. Ще развия бизнеса и ще затворим всичко. Дай ми малко време.
— Колко време, Иван? Три години слушам едно и също. Нямаш нито един работещ проект. Дори сметките за жилището не си платил нито веднъж.
— Ето, започна се пак. — Иван бутна чинията си настрани. — Мама е права. Ти живееш с калкулатор в главата.
Светлана Асенова кимна доволно. Виолета усети как в гърлото ѝ се надига гадене. Стана от масата.
— Благодаря за обяда. Ще отида да полегна, заболя ме главата.
Вечерта Иван влезе в спалнята. Виолета седеше с книга в ръце и се преструваше, че чете. Той приседна на края на леглото и понечи да хване ръката ѝ. Тя отдръпна пръстите си.
— Ви, хайде да не се караме. Мама се старае за нас.
— Какво значи „за нас“? Тя ме изяжда жива.
— Тя е добър човек. Просто иска всичко да бъде както трябва, по човешки.
— По човешки ли е аз да работя като кон, ти да лежиш на дивана, а майка ти да ме нарича храненица?
Иван се намръщи.
— Тя не това имаше предвид. Ти просто го приемаш погрешно.
— Тогава ми обясни.