— Изпийте го, докато Елена Огнянова не е забелязала — прошепна тя. — При нас не е прието някой да се грижи за хората отдолу.
— Отдолу? — повторих тихо.
— Ами… за онези, които не стоят зад бара и не седят в кабинета.
Погледнах я внимателно.
— И кой определя на кое място е човекът — горе или долу?
Ива Борисова се стресна, сякаш бях произнесла нещо, което можеше да ѝ навлече беда.
— По-тихо, моля ви. Тук за една излишна дума могат да ти орежат смените.
— На кого са ги орязвали?
Тя хвърли бърз поглед към вратата.
— На Диана Асенова. Сервитьорка е при нас. Попита защо в документите пише едно, а в кухнята се случва друго. След това започнаха да я викат все по-рядко.
— Какво пише в документите?
Ива стисна устни, сякаш се колебаеше дали да продължи.
— Обедите. По ведомост минават двайсет и седем порции. А ние най-често приготвяме девет. На останалите им казват, че не им се полага.
Не се обърнах веднага към нея. Разликата беше прекалено очевидна, за да остане незабелязана. Значи я бяха видели. Значи мълчанието не идваше от слепота, а от страх.
— Кой подписва тази ведомост? — попитах.
— Елена Огнянова. Понякога идва и Мартин Огнянов.
— Той наясно ли е?
Ива сякаш преглътна думата, преди да я изрече.
— Той знае всичко.
Точно тогава в помещението влезе Елена Огнянова.
— Ива, супата ти ще кипне от толкова доброта — каза тя със захаросан тон. — А вие, Милена Велизарова, не стойте без работа. Коридорът няма сам да се измие.
— Разбира се — отвърнах спокойно.
— И върнете чашата. Вече казах: за временните служители храна не е предвидена.
Ива сведе очи. Аз взех парцала и се отправих към коридора.
По обяд в ресторанта се появи Мартин Огнянов. Чух гласа му още от залата — плътен, самоуверен, свикнал да командва. Той се засмя с бармана, кимна на готвачите и изобщо не забеляза как всички около него изведнъж станаха по-тихи.
Елена Огнянова изправи рамене и тръгна насреща му.
— Мартин Огнянов, при нас всичко е спокойно — докладва тя. — Само новата чистачка проявява прекалено любопитство.
— Коя чистачка?
Той ме погледна. Очите му преминаха през кърпата на главата ми, престилката, кофата в ръката ми и се плъзнаха нататък. Не ме позна.
— Тази — посочи ме Елена с брадичка. — Разпитваше за обеда.
— Милена Велизарова, нали така? — обърна се към мен Мартин Огнянов.
— Да.
— Обясниха ли ви условията?
— Казаха ми, че храната не е за мен.
Той се подсмихна.
— Значи са ви обяснили. Тук всеки си гледа задълженията.
— А ако човек работи цял ден?
— Тогава човек получава заплащане. Не бива да се бърка работата с гостуване при роднини.
Елена Огнянова се усмихна така, сякаш току-що беше получила похвала.
— Точно това ѝ казах и аз.
— Чудесно — Мартин се обърна към нея. — После ми донесете папката за храненето.
Вдигнах очи.
— За храненето?
Този път погледът му се задържа върху мен малко по-дълго.
— Това не ви засяга.
— Просто думата ми прозвуча познато.
— На чистачката ѝ е позната думата „хранене“? — изсумтя Елена Огнянова. — Колко начетена чистачка сме си намерили.
— Елена Огнянова — каза меко Мартин. — Не си губете времето.
После влезе в кабинета. Елена го изпрати с почти възторжен поглед, а след това отново се обърна към мен.
— Видяхте ли? Тук всичко се решава горе.