— На чистачките обяд не им се полага — изсумтя администраторката, без да подозира, че пред нея стои собственичката на цялата верига ресторанти.
— Махнете чашата. Това не е за вас — добави тя и с два пръста плъзна настрани стъклената чаша с чай, която беше пред мен.
Стоях до служебната маса с избеляла престилка върху дрехите. До мен беше оставена чантата ми, връзката ключове тихо издрънча на ръба на плота, а коридорът още лъщеше от водата, с която току-що бях измила пода.
— Готвачката ми каза, че след почистването мога да хапна заедно с останалите — отвърнах спокойно. — Смяната е дълга.
— Готвачката тук не взема такива решения — администраторката най-сетне откъсна поглед от телефона си. — Храната е за нормалния персонал. Временните чистачки идват, мият и си тръгват.
— От сутринта съм на работа.
— И какво от това? — устните ѝ се извиха подигравателно. — За труда си ще получите пари. Обяд към парцала не върви.
Погледнах чашата, която тя беше отместила по-далеч от мен, сякаш и чаят можеше да се оскверни от присъствието ми. Най-важното в този момент беше да не реагирам прибързано. Не бях дошла тук за купичка супа. Бях дошла за истината.
— Как се казвате? — попитах.
— Елена Огнянова — произнесе тя името си с натъртване. — А на вас за какво ви е?
— За да го запомня.
— По-добре запомнете друго — наведе се тя към мен. — В моята зала излишни въпроси не се задават.
Тя нямаше представа, че тази зала, служебната маса, кухнята зад стената и всички ресторанти от веригата са мои. И не биваше да го разбира твърде рано.
Казвам се Милена Велизарова. На петдесет и осем години съм и през целия си професионален живот съм се научила да различавам изморения човек от самонадеяния грубиян. Елена Огнянова не изглеждаше изтощена. Тя изглеждаше напълно убедена, че никой няма да ѝ потърси сметка.
Веригата ми включваше четири ресторанта. Започнах от малко кафене, в което сама приемах доставките, миех зеленчуците и броях оборота до последната банкнота. Постепенно работата се разрасна и аз се отдръпнах от всекидневното управление.
През последните три години то беше поверено на племенника ми Мартин Огнянов. Той беше на тридесет и шест, говореше бързо, носеше скъпи часовници, умееше да убеждава хората и винаги ми носеше безупречно подредени отчети.
Според него служителите били доволни, клиентите се връщали, разходите стояли в разумни граници, а редките оплаквания идвали единствено от хора, които не искали да работят. Само че напоследък тези отчети ми изглеждаха прекалено гладки — сякаш не бяха плод на реалния живот, а бяха чертани с линия.
После получих плик без подател. Вътре имаше копие от ведомостта за хранене на персонала и кратка бележка: „Елате в ресторанта на улица „Градинска“ като обикновена чистачка.“
И аз отидох.
Записах се с моминската си фамилия, минах през фирма подизпълнител за временна смяна, облякох старо палто и си сложих кърпа на главата. Прибрах косата, свалих очилата. В този вид едва ли би ме познал дори човек, който ме е виждал на работни съвещания.
Първите часове мълчаливо мих залата, бърсах первазите и изнасях боклука. Хората ме поглеждаха предпазливо, както се гледа всеки новодошъл, на когото още не са обяснили за какво е по-добре да не пита.
Готвачката Ива Борисова, ниска жена с уморено лице, постави пред мен чаша чай.