— Видях.
— Тогава гледайте да не вирите глава по-високо, отколкото трябва.
Само кимнах и се върнах при кофата.
След обед при мен се приближи Диана Асенова. В очите ѝ още имаше онази пряма, жива искра, която в това място явно се стараеха да угасят. Носеше купчина чинии и спря до мен така, сякаш просто се беше забавила за миг.
— Не им противоречете — прошепна тя. — Ще ви изхвърлят от смяната.
— А вие какво изгубихте? — попитах тихо.
Устните ѝ се извиха в усмивка, в която нямаше радост.
— Графика си. Част от парите. Спокойствието.
— Заради какво?
— Заради ведомостите. Веднъж отказах да се подпиша, че съм получила обяд, който изобщо не беше даден. Елена Огнянова заяви, че съм започнала да си търся правата. После Мартин Огнянов ми обясни, че веригата била голяма, разходите — сложни, а аз съм прекалено дребен човек, за да разбирам.
— И вие му повярвахте?
— Не. Но ми трябва работа.
Изстисках парцала и придърпах кофата по-близо до стената.
— Освен думите си, имате ли нещо друго?
Диана веднага се напрегна.
— Защо ви е?
— За да разбера къде е истината.
Тя ме гледа дълго, сякаш преценяваше дали няма да я предам. После бръкна в джоба си и извади прегънат лист.
— Не знам защо съм го запазила — каза тя. — Може би за да не започна сама да си мисля, че съм си въобразила всичко.
На листа имаше копие от ведомост. Долу стояха подписите на служителите. До фамилията на Диана беше поставен подпис, но той не беше нейният.
— Това не е вашият подпис, нали? — попитах.
— Не. Тогава отказах да подпиша.
— Кой го е направил вместо вас?
— Не знам. Но листът беше предаден на Елена Огнянова.
— Мога ли да задържа копието?
— Само ако никога не кажете, че е от мен.
— Няма да кажа.
Диана стисна устни.
— Приберете чашата. Това не е за вас — отсече администраторката и с два пръста отмести от мен стъклената чаша с чай.
Стоях до служебната маса с избеляла престилка върху дрехите си. Чантата ми беше оставена наблизо, връзка ключове издрънча на самия ръб на плота, а коридорът зад гърба ми още лъщеше от водата след миенето. Не бях дошла тук за чаша чай или за безплатна храна. Бях дошла, за да разбера защо в моите ресторанти хората бяха започнали да живеят по правила, които никой не смееше да произнесе на глас.
— Готвачката ми каза, че след чистенето мога да хапна с останалите — отвърнах спокойно. — Смяната е дълга.
Администраторката дори не си направи труда да вдигне очи от телефона.
— Готвачката не решава тук. Храната е за нормалния персонал. Временните чистачки идват, мият и си тръгват.
В гласа ѝ нямаше нито умора, нито колебание. Имаше само навик да се разпорежда с чуждото достойнство, сякаш то е част от инвентара. Тя не знаеше, че залата, кухнята зад стената и цялата ресторантска верига са мои. Казвам се Милена Велизарова и на петдесет и осем години вече отлично различавам обикновената грубост от самоуверената безнаказаност.
Защо реших да дойда лично
Веригата ми включваше четири ресторанта. Навремето започнах от малко кафене — сама приемах доставките, сама миех зеленчуците и сама броях оборота до последната банкнота. После бизнесът се разрасна и постепенно се отдръпнах от ежедневното управление. През последните три години с това се занимаваше племенникът ми Мартин Огнянов. От него редовно получавах подредени до последната запетая отчети.