Заключението му е недвусмислено: присъствието на баба им ги плаши. Така че, Борис Иванов, решението е твое.
Той я гледаше втренчено, сякаш срещу него стоеше непозната. Жената пред бюрото не беше онази мълчалива домакиня, която години наред преглъщаше всичко. Беше спокойна, твърда и напълно сигурна в себе си.
— Апартаментът е придобит по време на брака — продължи Елена Петрова. — Твоят дял ще бъде прихванат срещу издръжката и задълженията по кредита, който изтегли за „развитие на бизнеса“. А фирмата, макар формално да се води на Надежда Стоянова, според експертизата реално е управлявана от теб. Доходи са укривани. Съдът вече е наложил запор върху твоята част. С други думи, съвсем скоро ще си освободен и от работа, и от мен.
Борис Иванов се стовари на стола, сякаш краката му отказаха. Опита се да възрази, да каже нещо остро, както обикновено, но от гърлото му излезе само дрезгав, пресекнал звук.
Делото беше насрочено след две седмици. Надежда Стоянова се опита да демонстрира влияние и да притисне съдията, Цветелина Георгиева вдигна скандал в коридора, но този път шумът не помогна на никого. Записът със заплахите, свидетелските показания, документите от училището и становището на специалиста натежаха достатъчно. Децата останаха при майка си. Жилището беше продадено, а сумата — разпределена. Частта на Борис Иванов едва стигна да покрие съдебните разноски и натрупаните дългове. Адвокатът на Елена Петрова беше подготвил всичко безупречно.
Месец по-късно Борис Иванов седеше в тясна стаичка под наем в покрайнините и давеше горчивината си в алкохол. Майка му и сестра му, които доскоро крещяха колко са прави, внезапно решиха, че той сам е съсипал семейството си, и престанаха да вдигат телефона. Жената, с която се виждаше през последните шест месеца, щом разбра, че парите са свършили, го изхвърли навън, без дори да му позволи спокойно да си прибере вещите. Името му беше опетнено. Сериозните партньори се отдръпнаха един след друг — всички помнеха публичното унижение на жена му и проваления договор.
Мина половин година.
В спокоен квартал на града отвори врати малко кафене с домашни сладкиши. Не беше голямо, но имаше топлина: светъл салон, мирис на прясно изпечени кифлички, любезен персонал и постоянни посетители, които се връщаха отново и отново. Собственичката се справяше повече от добре.
Елена Петрова стоеше зад бара с обикновена светла престилка и посрещаше клиентите с усмивка. Беше пуснала сервитьорката в почивка и сама приготвяше капучино, когато звънчето над входната врата издрънча тихо.
На прага се появи Борис Иванов.
Беше отслабнал, лицето му изглеждаше посивяло, а погледът — угаснал. Дълго се колебаеше дали да влезе по-навътре. Накрая пристъпи към бара.
— Елена Петрова… Исках да ти кажа… Разбрах всичко. Сгреших. Нека опитаме отначало. Заради децата. Промених се.
Тя остави каната, избърса бавно ръцете си в кърпа и го погледна спокойно.
— Замълчи, недодялан човеко — каза равномерно, без злоба, почти с облекчение. — Ти вече каза всичко преди шест месеца.
После кимна на управителя на залата. Входната врата се затвори безшумно пред Борис Иванов.
Елена Петрова проследи за миг прегърбената му фигура, която се отдалечаваше, после се обърна към следващия клиент:
— Добър ден! Какво ще желаете?
В гласа ѝ имаше такава лека и уверена радост, че никой от гостите не би предположил каква буря току-що е отминала покрай тази крехка жена.