— След седмица пристигат сестра ми със съпруга си, както и племенниците със семействата им. Вече казах на всички, че къщата край морето е наша, семейна — обяви свекървата, докато подреждаше дрехите си в гардероба на голямата спалня.
Теодора застина с чашата в ръка. Кафето, което допреди миг ухаеше приятно, изведнъж ѝ загорча.
— Извинявайте… как така „пристигат“?
— Осем души са. Няма страшно, все някак ще се сместим. На децата им трябва морски въздух.
Теодора я гледаше и не можеше да повярва. Същата тази жена само преди година наричаше къщата съборетина и се подиграваше на желанието ѝ да я спаси. А сега преспокойно преместваше роклите си по закачалките, сякаш се настаняваше в собственото си жилище. Върху леглото вече бяха оставени несесерите ѝ, а на нощното шкафче стоеше рамка със снимка на внуците. През новата дограма нахлуваше слънце — за тези прозорци Теодора беше дала последните си спестявания. В стаята се носеше мирис на море и на розите, които тя сама беше засадила напролет.
Малката стара къща край брега беше останала от бабата на Теодора. След смъртта ѝ обаче внезапно се появиха далечни роднини, които години наред никой от семейството не беше виждал, и започнаха да предявяват претенции към наследството.
— Дори на погребението не дойдоха — възмущаваше се тогава Теодора пред мъжа си. — А сега изведнъж се сетиха, че сме роднини!
— Ами… може би е по-добре да им отстъпим? — внимателно подхвърли Петър. — Само ще си съсипеш нервите.
Делата се проточиха почти две години. Теодора събираше удостоверения, ходеше по заседания, плащаше на адвокати и непрекъснато търпеше подмятания.
Най-настоятелна в това беше свекърва ѝ.
— Остави го този барак най-после. Той сам ще падне някой ден — казваше тя по време на неделните обеди.
— Това е спомен от баба ми — опитваше се да обясни Теодора.
— Спомените могат да се пазят и в албум. По-добре да бяхте купили по-голям апартамент.
— Мамо, решението е наше — намесваше се Петър, макар и без особена твърдост.
— Само хвърляте пари по адвокати. Колко даде вече? Петдесет хиляди? Сто?
Дори част от роднините на Петър смятаха Теодора за инатлива и алчна. На семейни събирания често се чуваха ехидни забележки за „къщата призрак“ и за „замъци във въздуха“.
И въпреки всичко тя спечели делото.
Когато документите най-сетне бяха уредени, Теодора и Петър заминаха да видят наследството. Къщата беше занемарена, но здрава, а през прозорците се откриваше гледка, която веднага им подсказа, че това място заслужава да бъде спасено.