— Искахте ли да ми кажете нещо?
Свекърва ѝ пристъпи навътре, сякаш влизаше в собствен дом, и започна да изговаря думите бавно, твърдо, почти тържествено:
— Искам да се вразумиш, момиче. Без сина ми ти си нищо. Ние те приехме в семейството, ние ти дадохме покрив над главата. Ако веднага не прекратиш този цирк, децата ти ще останат при баща си и при мен. А ти ще се върнеш там, където ти е мястото — в кухнята. Ще правиш онова, което можеш: ще готвиш добре и ще мълчиш. Иначе ще те оставим без нищо. Ясно ли ти е?
— Напълно — отвърна Елена Петрова тихо. — Само да уточня: в момента ме заплашвате, че ще ме лишите от родителски права и имущество, така ли? Питам, за да знам как точно да отговоря пред съда.
Лицето на Надежда Стоянова потъмня от гняв, но Цветелина Георгиева я хвана рязко за ръкава.
— Мамо, нарочно те предизвиква. Да си вървим. Няма смисъл да говориш с нея. Нека се прави на независима, докато не огладнее.
Двете излязоха, като блъснаха вратата толкова силно, че чашата в ръката на Елена леко звънна. Тя не помръдна веднага. После спокойно спря записа, запази файла и го изпрати на адвоката — същия, чието име беше получила в съобщение преди няколко дни. След това набра друг номер.
— Силвия Димитрова, здравей. Да, добре съм. Всичко върви както го обсъдихме. Баща ти още ли е готов да се срещне със съпруга ми? Чудесно. Нека уговори среща за утре.
Понеделнишката сутрин за Борис Иванов започна с телефонен звън, който го изтръгна от съня като сирена. Още не беше успял да отвори очи, когато в слушалката се разнесе паникьосаният глас на счетоводителката на фирмата:
— Господин Борис Иванов, имаме сериозен проблем! Наложени са запори върху всичките ви лични сметки. Засегнат е и вашият дял от капитала на дружеството. Получено е съдебно определение за обезпечителни мерки по иск на съпругата ви — за делба на имущество и издръжка. Не можете да извършвате никакви операции!
Борис скочи от леглото. Ръцете му трепереха, докато се опитваше да набере Елена Петрова. Телефонът ѝ не отговори. След две минути вече беше облечен и почти тичаше към офиса.
В приемната го чакаше Калин Марков — приятелят и съдружникът, на чието тържество бе избухнал целият скандал. Изражението му беше неподвижно, студено.
— Борис, влез. Трябва да поговорим.
В кабинета миришеше на скъп тютюн и на надвиснала беда. Калин Марков седна срещу него и преплете пръсти върху бюрото.
— Разбрах какво точно се е случило онази вечер — каза той. — Мислих доста. Ние сме приятели, но не мога да правя бизнес с човек, който унижава публично майката на децата си. Изпуснал си си нервите пред свидетели заради дреболия. Утре можеш да го направиш и по време на сделка. Затова прекратяваме договора за доставка на оборудването. Съжалявам.
Борис отвори уста, но не успя да произнесе нищо. Точно тогава вратата на кабинета се отвори рязко и вътре влезе Елена Петрова. Беше облечена в строг панталонен костюм, косата ѝ бе прибрана, а в ръцете си държеше папка с документи. Без да каже дума, тя постави един лист пред съпруга си.
— Това е споразумение за развод и режим на лични отношения с децата. Подписваш тук и тук. Ако откажеш, се виждаме в съда, където към делото ще бъдат приложени записът със заплахите на майка ти и характеристиката от училището. Децата вече разговаряха с детски психолог.