— Това е израз, при който смисълът се повтаря излишно — каза Елена Петрова спокойно. — Например „колега от работата“ или „първи дебют“. Думата идва от гръцки и означава „излишество“.
В залата настъпи пълна тишина. Няколко души си размениха погледи, после някой неволно се усмихна, очевидно оценил точността на отговора. Лицето на Борис Иванов потъмня от срам и гняв. Той се обърна рязко към жена си, а в очите му проблесна обидена злоба.
— Ах ти… — започна той, но срещна погледите на околните и преглътна думите си.
Водещият побърза да смени темата и да замаже неловкия момент, ала Борис Иванов вече не успяваше да се овладее. Смачка салфетката в юмрука си и през зъби изсъска достатъчно силно, за да го чуят всички:
— Мълчи, неотесана селянко! Кой те караше да се обаждаш? Седи си кротко и се усмихвай, както ти прилича.
Помещението сякаш се вкамени. Елена Петрова бавно вдигна глава и го погледна право в лицето. В очите ѝ нямаше нито сълзи, нито страх. Само лека усмивка — тиха, мека, почти съжалителна. И в тази усмивка имаше нещо, което накара Борис Иванов да почувства как вътрешно пропада. Калин Марков, домакинът на вечерта, се прокашля, опитвайки се да върне разговора към нормалния тон, но Елена Петрова вече беше станала. Без да се сбогува с никого, тя тръгна към изхода. Борис Иванов не я последва — не искаше пред всички да изглежда победен.
Когато се прибра, тя се заключи в малката стая, която някога беше превърнала в свое шивашко ателие. Борис Иванов се върна много след полунощ и дълго блъска с юмрук по вратата.
— Отвори веднага! Какъв театър разиграваш? Въобрази си, че си по-умна от всички ли? Хайде, отговори ми!
Вратата се открехна. Елена Петрова стоеше на прага, а зад гърба ѝ, върху масата, бяха подредени някакви документи.
— Борис — произнесе тя тихо, без капка ярост, — подавам молба за развод.
Първо той онемя. После избухна в смях.
— Ти? Ти ще подаваш? И с какво ще живееш, глупачке? Жилището е мое, колата е моя, всичко е мое. Какво ще ти остане? Тенджерите ли?
— Семейният кодекс — отвърна Елена Петрова невъзмутимо. — И актовете за раждане на децата ни. Напълно достатъчно е. А сега, моля те, остави ме да си почина. Утре ме чака тежък ден.
Тя затвори вратата пред лицето му. Щракването на ключалката прозвуча като изстрел.
На сутринта Борис Иванов се събуди сам в празната всекидневна. Децата вече бяха на училище — Елена Петрова ги беше приготвила по-рано и ги бе закарала. Той изпи кафето си, въртейки отново и отново в главата си думите ѝ, а после реши да действа по единствения начин, който познаваше. До обяд в апартамента се появи неговата „подкрепа“ — майка му и сестра му. Надежда Стоянова влезе във всекидневната с осанка на генерал пред строя.
— Къде е тази самозабравила се нахалница? — прогърмя тя. — Борисе, ти позволи на някаква домакиня да ти поставя условия?
Цветелина Георгиева театрално завъртя очи.
— Аз отдавна казвах, че тя си прави тънки сметки. Ето, дочака удобния момент и си показа ноктите. Нищо, бързо ще я върнем на мястото ѝ. Ако поиска пари — няма да получи. Ако поиска децата — ще ѝ ги вземем. Знаеш, че татко има хора в социалните служби.
Елена Петрова излезе от кухнята с чаша чай в ръка и се облегна спокойно на касата на вратата. В джоба на домашната ѝ жилетка лежеше телефонът ѝ, а приложението за запис вече работеше.
— Добър ден, Надежда Стоянова. Здравей, Цветелина Георгиева — каза тя с равен глас и погледна последователно и двете.