По дългата трапезна маса почти нямаше свободно място — скъпи блюда, подредени с показна изисканост, се смесваха с тежката самодоволна атмосфера. Елена Петрова остави пред свекърва си порцелановата супница, после отстъпи крачка назад и приглади кичура, измъкнал се от прическата ѝ. Гостите на Борис Иванов — майка му Надежда Стоянова, сестра му Цветелина Георгиева и две техни близки познати — не ѝ отделиха дори бегъл поглед. Разговорът минаваше покрай нея, сякаш беше част от мебелировката.
— Мила, само виж как е наредена масата — проточи Надежда Стоянова към жената до себе си и леко посочи чиниите. — Готвенето май е единствената дарба, която успях да открия у нашата Елена Петрова. Само че въображение ѝ липсва, всичко е някак по селски образец.
Цветелина Георгиева се засмя и отпи глътка вино.
— Мамо, какво очакваш от човек с образование от техникум? Поне боршът ѝ е чудесен — да си оближеш пръстите.
Борис Иванов, настанен начело на масата, се подсмихна и вдигна чашата си.
— За моята домовита съпруга! Елена Петрова, какво стоиш като вкопана? Донеси още една кана с настойка.
Без да отвърне, Елена Петрова се отправи към кухнята. Пръстите ѝ потрепваха едва забележимо, но лицето ѝ не издаваше нищо. Извади от хладилника запотената кана и за миг се спря до прозореца. В джоба на престилката телефонът ѝ кратко завибрира. Само едно съобщение. Тя го прочете и крайчетата на устните ѝ леко се повдигнаха — усмивка толкова сдържана и тайна, че никой от гостите никога не я беше виждал. Прибра телефона и се върна в трапезарията.
Вечерята постепенно приключи. Гостите започнаха да се сбогуват, а Борис Иванов изпрати майка си и сестра си с пресилена любезност и безброй благодарности. Щом вратата се затвори, той се обърна към Елена Петрова, която вече събираше съдовете от масата.
— Е, селянко, свърши ли представлението? — подхвърли той, докато сваляше сакото си. — Следващия път гледай поне да не ми се мотаеш пред краката. Пак ме изложи с това твое мълчание. Можеше поне на някого да се усмихнеш, проста провинциалистке.
Елена Петрова се изправи и постави длани върху облегалката на стола.
— Усмихвах се, Борис Иванов. Просто ти не забеляза.
Той само махна раздразнено с ръка и се прибра в спалнята.
Три дни по-късно беше рожденият ден на университетския му приятел, а понастоящем и делови партньор — Калин Марков. Борис Иванов взе жена си със себе си, защото пред хората трябваше да изглеждат като стабилно семейство. Елена Петрова облече тъмносиня рокля, прибра косата си ниско на тила и почти не сложи грим — точно както предпочиташе съпругът ѝ. В ресторанта се бяха събрали хора от неговата среда: собственици на малки фирми, адвокати, счетоводители. Борис Иванов сияеше, разказваше шеги и раздаваше комплименти с отработена лекота. Елена Петрова стоеше до него, отпиваше спокойно вода и почти не се намесваше в разговорите.
Празненството вървеше по обичайния си ред, докато един от гостите не предложи стара студентска игра — „обясни термина“. Водещият произнасяше някоя засукана дума, а участниците трябваше да дадат находчиво определение. Извикаха Борис Иванов. Той без усилие се справи с няколко кръга, но после водещият се подсмихна и му подаде картичка с думата „плеоназъм“. Борис Иванов се запъна. В залата се разля неловко мълчание. Тогава Елена Петрова, която седеше до него, леко се наведе напред и тихо, но съвсем ясно взе думата.