Но още след седмица спокойствието започна да се пропуква. Маргарита Калинова вече се държеше така, сякаш апартаментът винаги е бил неин, и реши, че е време да въведе „нормален ред“. Елена се върна от кухнята с чаша кафе в ръка и застина на прага на хола: всички книги по рафтовете бяха разместени.
— Маргарита Калинова, защо сте ги пипали? — попита тя, без да помръдне от мястото си.
— Как защо? Подреждам — отвърна свекървата и продължи да бърше прах. — Беше пълна бъркотия. Книгите стояха както дойде. Наредих ги по височина, сега поне прилича на нещо.
— На мен ми беше удобно така, както бяха.
— Удобно! — изсумтя Маргарита Калинова. — Вие, младите, изобщо не знаете какво значи ред. Надникнах и в кухнята — тенджерите нахвърляни, продуктите пресипани в какви ли не буркани… Всичко трябва да се оправи.
Елена стисна устни, но замълча. Не ѝ се влизаше в спор, а заради книги не си струваше да прави сцени. Върна се в стаята си и затвори вратата.
С всеки следващ ден свекървата се намесваше все по-смело във всичко. Недоволстваше как Елена вари супата, повтаряше, че чистотата не е достатъчна, че прането трябва да се пуска по-често, че съдовете се мият по друг начин. Когато Елена се оплакваше, Георги само махваше с ръка и казваше, че майка му иска да помогне и не бива да ѝ обръща внимание.
Една сряда сутрин Елена седеше пред компютъра и доизпипваше дизайна на лендинг страница за важен клиент. Срокът изтичаше след два дни, а работа още имаше много. Тъкмо съсредоточено местеше елементите по екрана, когато вратата се отвори рязко и Маргарита Калинова нахлу вътре.
— Елена, ти нямаш ли нещо полезно за вършене? — застана на прага с ръце на кръста. — Хайде до магазина, трябва да се вземе това-онова за обяд. Няма картофи, трябват лук и моркови.
Елена се обърна към нея:
— Маргарита Калинова, в момента работя. След половин час имам разговор с клиента.
— Работиш! — свекървата махна пренебрежително. — Седиш в интернет и местиш картинки. Това работа ли е? Аз на твоите години в завод съм се бъхтила, ето това беше работа!
— Това е професията ми и с нея изкарвам пари. Сега не мога да отида до магазина.
— Не можеш? А кой да отиде? Аз ли да тичам по стълбите на тия години? Гърбът ме боли!
Елена пое дълбоко въздух и преглътна острия отговор, който ѝ беше на върха на езика.
— Нека го обсъдим по-късно. Към два ще се освободя и ще изляза.
Маргарита Калинова измърмори нещо недоволно, после изхвърча от стаята и тръшна вратата след себе си.
На другия ден всичко се повтори. Елена преглеждаше техническото задание на нов клиент, когато свекървата отново влезе без предупреждение.
— Елена, веднага ела да ми помогнеш с чистенето! Сама не мога да се справя, този апартамент е огромен!
— В работно време съм — каза Елена, без дори да се обръща, и продължи да гледа монитора.
— Ето за това говоря — безделие! Стоиш си вкъщи и никаква полза от теб. Ставай и помагай!
— Аз. Работя — изрече Елена през зъби.
— Работа! Истинската жена гледа дома, а не зяпа в машината!
Този път Елена не издържа.
— Маргарита Калинова, стига сте влизали при мен без да почукате! Това е моята стая и моето работно място. Изкарвам пари, между другото и за да можем спокойно да ви държим тук.
Свекървата се обиди, обърна се и излезе, като нарочно затропа силно. Вечерта, щом Георги се прибра, тя му се оплака, че снаха му я е унизила. Георги потърси разговор с Елена, но вместо да се разберат, двамата само се отдалечиха още повече.
— Елена, защо трябваше да говориш така грубо на мама? Все пак е възрастен човек.
— Георги, тя непрекъснато ме изважда от работа. Имам срокове, поръчки, отговорности.
— И какво? Не можеш ли за пет минути да ѝ помогнеш?
— Пет минути? Това се случва по десет пъти на ден!