— Какво правиш, стачкуваш ли?! — сопна ѝ се съпругът. — Майка ми сама не може да се справи, а ти само си човъркаш телефона!
Елена седеше в своята стая пред работното бюро и преглеждаше проекта за сайта на нов клиент. По екрана на лаптопа се редуваха цветни блокове, шрифтове и малки икони. Вече четири години работеше дистанционно като уебдизайнер и тази работа ѝ носеше прилични доходи. Поръчки не ѝ липсваха, сама подреждаше графика си и този начин на живот напълно я устройваше.
Вратата към дневната се отвори и в апартамента влезе Георги. Свали якето си, закачи го в гардероба и се отправи към кухнята.
— Елена, вкъщи ли си? — подвикна той.
— Да, работя! — отвърна тя, без да откъсва очи от монитора.
След миг Георги се появи на прага на стаята ѝ и се облегна на касата.
— Трябва да поговорим. Сериозно е.
Елена най-сетне вдигна поглед от екрана. По лицето му личеше, че разговорът няма да бъде лек.
— Какво се е случило?
— Става дума за майка ми — Георги прокара ръка по лицето си. — Къщата ѝ на село е в ужасно състояние. Покривът тече, печката пуши, стените са влажни. Няма как да изкара зимата там.
Елена се напрегна. Вече се досещаше накъде отиват думите му.
— И какво предлагаш?
— Ами… да я вземем при нас. Поне за зимата — каза той и избегна погледа ѝ. — Апартаментът е тристаен, ще се поберем.
Тя се облегна назад на стола и скръсти ръце пред гърдите си. За трите години брак беше виждала Маргарита Калинова само няколко пъти, но след всяка среща у нея оставаше неприятно усещане. Свекърва ѝ беше властна, рязка жена, убедена, че разбира от всичко по-добре от всички останали.
— Георги, даваш ли си сметка колко ще се усложни животът ни?
— Тя ми е майка, Елена. Не мога да я оставя в тази рушаща се къща — този път той я погледна право в очите. — Моля те.
Елена въздъхна тежко. Не ѝ стискаше да откаже — Георги щеше да го приеме като предателство. А и самата тя разбираше, че възрастен човек не бива да бъде оставян сам при такива условия.
— Добре — съгласи се накрая. — Но само за зимата. И без да се меси в нашите неща.
— Разбира се, разбира се! Благодаря ти, мила! — Георги видимо си отдъхна и я целуна по темето.
Апартаментът наистина беше с три стаи и принадлежеше на Елена. Беше го наследила от баба си преди пет години, още преди да се запознае с Георги. След сватбата двамата просто заживяха там. Георги работеше като мениджър в строителна фирма и печелеше средно; за ипотека или наем на по-голямо жилище парите им не биха стигнали.
Маргарита Калинова пристигна след седмица. Георги отиде с колата до селото и я доведе с три огромни куфара и още две чанти.
— Добър ден, Маргарита Калинова — посрещна я Елена на входа и понечи да вземе един от куфарите.
— Добър ден — отвърна жената сухо и огледа жилището с преценяващ, почти осъдителен поглед. — Значи тук ще трябва да живея?
— Да, това ще бъде вашата стая — Елена посочи по-отдалечената спалня. — Сложихме легло, гардероб и всичко необходимо.
Маргарита Калинова влезе вътре, озърна се и недоволно сви устни.
— Малко е тясно. Но както и да е, ще изкарам зимата някак.
Тя започна да разопакова багажа си, а Елена се върна в кухнята с неприятно стягане под лъжичката. „Тясно“ — стаята беше петнайсет квадратни метра, напълно достатъчна за един човек.
Първите дни преминаха сравнително спокойно. Маргарита Калинова се настани, подреди вещите си и опозна апартамента. Елена работеше в своята стая, Георги ходеше в офиса, а свекървата се занимаваше със своите си неща.