В тях се четяха различни чувства — изненада, съчувствие, а у някои дори уважение. Някъде отстрани се чу плахо ръкопляскане. След миг към него се присъединиха още няколко души.
Габриела не се обърна. Продължи към заседателната зала и с всяка крачка усещаше как напрежението в гърдите ѝ се разплита. Беше направила онова, което трябваше да направи много по-рано.
Същата вечер се прибра късно. В кухнята я чакаше Николай Валентинов. Седеше намръщен, с ръце върху масата. Чаят пред него беше изстинал, недокоснат.
— Майка ми се обади — каза той, без да вдига очи. — Плачеше. Твърди, че си я унизила пред всички. Че си я нарекла манипулаторка.
Габриела свали палтото си, влезе спокойно в кухнята и седна срещу него.
— Тя дойде в офиса ми. Направи сцена пред колегите ми. Опита се да ме притисне публично да ѝ дам пари, така че да не мога да откажа.
Николай най-после я погледна. По лицето му премина объркване.
— Мама не би постъпила така…
— Николай — Габриела протегна ръка и хвана неговата. — Ако не ми вярваш, ще ти покажа записите от камерите в агенцията.
Той се стегна.
— Записала си майка ми?
— Не. Камерите работят постоянно. Работеха много преди тя да влезе там. Искам само да чуеш истината, а не единствено нейната версия.
Габриела донесе лаптопа, отвори файла и пусна видеото. От говорителите се разнесе гласът на Албена Симеонова:
— „Ники, нали ми обеща, че ще ми помогнете! Говори с жена си, тя не иска да ми даде пари!“
Николай слушаше мълчаливо. С всяка следваща реплика лицето му ставаше все по-мрачно. Когато Габриела спря записа, той се облегна назад и дълго не каза нищо.
— Не знаех — промълви най-накрая. — На мен ми разказа съвсем друго… Че сте говорили спокойно, а ти си я изгонила.
— Николай, майка ти те управлява чрез вина още от дете. Научила те е да се чувстваш виновен, когато живееш собствения си живот. Виновен, че си се оженил. Виновен, че не ѝ даваш всяка свободна минута. Не казвам, че е лош човек. Тя те обича. Но тази обич… задушава. Изисква жертви. Постоянно.
Той прокара длан по лицето си.
— И какво да направя? Тя ми е майка. Не мога просто така…
— Не те карам да се отричаш от нея — прекъсна го тихо Габриела и стисна пръстите му. — Моля те да поставиш граници. Ще ѝ помагаме. Но не при първата ѝ команда и не с каквато сума поиска. Има условия. Казах ѝ ги днес. Веднъж месечно — продукти. При истинска спешност — помощ, но след проверка. Без лъжи. Без сцени. Без натиск.
— Тя няма да се съгласи.
— Тогава няма да получи нищо — отвърна Габриела твърдо. — Николай, обичам те. Но няма да живея в семейство, в което някой се опитва да ме унижава и изнудва. Искам да бъдеш щастлив. Искам да градим нашия живот, а не да съществуваме под сянката на вечни претенции и упреци.
Мълчанието му продължи дълго. После той кимна бавно.
— Добре. Утре ще ѝ се обадя. Ще ѝ кажа, че приемам условията ти.
— Не моите — поправи го тя меко. — Нашите. Ние сме семейство. Решаваме заедно.
По устните му се появи едва забележима усмивка.
— Нашите.
Албена Симеонова не потърси сина си цяла седмица. После все пак му звънна. Гласът ѝ беше леден, обиден и пълен с обвинения. Настоя Габриела да ѝ се извини. Николай отказа. В отговор майка му затвори телефона рязко.
След още една седмица тя все пак прие условията. Не защото ѝ харесваха, а защото разбра: това е единственото, което може да получи. Другият вариант беше да остане без никаква помощ.
Оттогава Николай ѝ носеше продукти веднъж месечно. Първия път Албена го посрещна със застинало лице, без топлина и без благодарност. Постепенно обаче остротата ѝ започна да отслабва. Веднъж дори попита как върви работата на Габриела. За тях това вече беше крачка напред.
Габриела не се заблуждаваше. Свекърва ѝ нямаше да се промени истински. Не и на тази възраст, не и с този характер. Но между тях вече имаше правила. А там, където има правила, остава и малко пространство за нормални отношения — хладни, предпазливи, но поне човешки.
Една вечер двамата с Николай седяха на дивана. Телевизорът работеше тихо, но никой не го гледаше. Изведнъж той каза:
— Знаеш ли, осъзнах нещо. Мама наистина е жертвала много за мен. Това е вярно. Но тя очаква и аз да жертвам също толкова. Целия си живот. Без край. А това не е правилно.
Габриела се обърна към него.
— Родителите дават, за да могат децата им да бъдат щастливи — каза тя тихо. — Не за да им връщат някакъв вечен дълг до края на живота си.
Николай въздъхна.
— Благодарен съм ѝ. Обичам я. Но искам да живея своя живот. С теб.
Габриела се сгуши в него.
— Тогава ще се справим.
Албена Симеонова така и не стана напълно доволна. Но поне спря да манипулира. Защото най-накрая беше разбрала: това вече не действа.