— Вие всъщност не сте в нужда. Здрава сте — знам го, защото Николай Валентинов ви заведе на профилактичен преглед преди месец и всички резултати бяха нормални. Имате собствено жилище, пенсия, ползвате отстъпки. Но това не ви стига. Искате още, защото сте свикнали да получавате още. Защото Николай не умее да отказва на майка си. А вие много добре знаете това и го използвате.
— Ники сам ми ги дава! Сам! — изсъска Албена Симеонова.
— Дава ви, защото години наред сте го възпитавали да се чувства виновен — Габриела не повиши тон, но всяка нейна дума прозвуча ясно, студено и тежко. — Постоянно му напомняте, че сте го отгледали сама. Че сте се лишавали от всичко заради него. Че синът ви ви е „длъжен“. И той наистина е повярвал, че дължи. Само че дългът към родител не се измерва в пари за капризи. Той се измерва в уважение, грижа и обич.
— Няма да ти позволя да ми говориш така! — изпищя свекървата. — Ти си настроила сина ми срещу мен! Преди никога не беше такъв! Беше добър, внимателен, грижовен! А сега заради теб ми противоречи! Казва „не“ на собствената си майка!
— Албена Симеонова, Николай не ви противоречи от злоба. Той за първи път в живота си се опитва да постави граници. И аз ще бъда до него в това.
Габриела обърна лице към притихналите служители, които наблюдаваха сцената със смес от неудобство и изумление.
— Извинявам се за този спектакъл. След миг приключва.
После отново насочи поглед към свекърва си.
— Искахте разговор пред свидетели? Е, получихте го. Ето какво ще се случва оттук нататък. Ние ще продължим да ви помагаме, но вече по друг начин. Веднъж месечно Николай ще ви носи хранителни продукти за около двеста лева. Ако възникне истински проблем — заболяване, реална повреда, спешна ситуация — ще помогнем. Но само след като проверим фактите. Повече няма да има внезапни искания от типа „трябват ми пари веднага“. Няма да има изнудване. Няма да има натиск чрез вина.
— Нямаш право да ми поставяш условия!
— Имам — отвърна Габриела спокойно. — Защото това са нашите с Николай общи пари, нашето семейство и нашите правила. Приемате ги — и запазваме нормални отношения. Отхвърляте ги — и тогава няма да получавате нищо извън задължителната помощ при реална беда.
Албена Симеонова започна да мести очи от лице на лице, търсейки съюзник сред непознатите хора. Никой обаче не я подкрепи. Някои сведоха поглед, други се престориха, че са заети, но всички ясно бяха разбрали какво се случва. Очевидно не така си беше представяла развръзката. Планът ѝ се беше сгромолясал. Вместо уплашена снаха, готова да се съгласи на всичко само и само скандалът да спре, пред нея стоеше твърда жена, която не се боеше да назове истината на глас.
— Аз… аз ще се оплача на Николай! — изхлипа свекървата, а този път сълзите ѝ бяха истински, родени не от болка, а от безсилна ярост. — Той ще разбере как си се държала с майка му!
— Оплачете се — кимна Габриела. — Тази вечер аз самата ще му разкажа всичко. Ще му покажа и записите от камерите в офиса. Николай е разумен човек. Ще си направи изводите.
— Той ще избере майка си! Винаги е избирал майка си!
— Възможно е — каза Габриела и леко повдигна рамене. — Това е негово право. Но ако избере майка, която го манипулира и лъже, тогава може би аз ще избера друг живот. Живот без лъжи и без манипулации.
Думите паднаха като ледена вода върху Албена Симеонова. Едва тогава тя сякаш осъзна, че е прекрачила границата. Че снаха ѝ не блъфира. Че наистина може да си тръгне — и тогава Николай ще остане сам, разкъсван между вината, навика и обидата.
— Ти… ти не го обичаш — просъска тя. — Жена, която обича, не поставя такива ултиматуми.
— Обичам го. Именно затова — отвърна Габриела без колебание — не искам той цял живот да бъде заложник на чужди манипулации. Дори когато идват от собствената му майка. Искам да бъде щастлив, а не вечно виновен. Искам да помага на родителите си от любов, не от страх.
Албена Симеонова грабна чантата си и се устреми към изхода. На прага обаче се обърна рязко.
— Ще съжаляваш! Всички вие, младите, ще съжалявате, когато остареете и разберете, че децата ви не са длъжни с нищо!
— Албена Симеонова — настигна я гласът на Габриела. — Децата наистина не са длъжни с нищо. Но обичат и се грижат, когато са научени на това. Когато не са пречупени чрез вина. Помислете върху това.
Свекървата блъсна вратата след себе си. В приемната на агенцията за няколко секунди настъпи такава тишина, сякаш всички бяха спрели да дишат.
Първа се обади Диана Емилова, тихо и предпазливо:
— Клиентите от „Северен съюз“ още чакат…
— Да, разбира се — Габриела приглади сакото си и оправи косата си с бързо движение. — Да вървим.
Тя прекоси рецепцията с изправен гръб и усети как погледите на колегите я следват.