Пред входа на ресторанта гостите вече вдигаха шум. Едни недоволстваха на висок глас, други си шушукаха по ъглите, трети се опитваха да спрат такси. Донка Цветанова обясняваше гръмко, сякаш думите ѝ можеха да заличат всичко:
– Момичето е изнервено. Ще оправим положението.
Майка ми ѝ отвърна с такава ледена кротост, че я чух дори през затворената врата:
– Момичето има собствен дом. И достатъчно разум. Проблемът е, че вашият син не знае какво е уважение.
Измъкнах се през служебния вход. Дъждът почти беше спрял, а въздухът миришеше на мокър асфалт и липов цвят. Ива Любомирова настоя да дойде с мен, но аз само поклатих глава.
– Недей. Искам да остана сама.
– Сигурна ли си, че ще издържиш?
– Вече издържах.
Хванах такси до съседния вход. Шофьорът ме огледа в огледалото: ленен сарафан, сватбена прическа, букет от бели божури върху коленете ми.
– Празникът нещо се обърка ли? – попита предпазливо.
– Напротив. Свърши точно навреме.
След това не зададе повече въпроси.
Щом се прибрах, първо взех от портиерката резервния ключ, който бях оставила за аварийни случаи, и се качих горе. Вратата се отвори почти без звук. Вътре всичко беше такова, каквото го обичах: сантиметърът лежеше на масата до прозореца, на облегалката на стола висеше недовършено сако, а на перваза зеленееше саксия с босилек. Това беше моят живот. Не голям, понякога тесен, но мой.
Извадих старата патронна вложка от бравата и я сложих в шепата си. Съседът от третия етаж някога ми беше показал как се сменя, когато ключът ми заяждаше. Тогава се засмях:
– Аз рокли трябва да шия, не брави да разглобявам.
А той ми каза:
– В собствен дом е полезно жената да умее и едното, и другото.
Новата брава стоеше в чекмеджето на скрина. Бях я купила след онази сутрин, когато Александър Асенов се появи без предупреждение, отключи със своите ключове и заяви:
– Изненада.
Тогава нищо не казах. Само прибрах кутията под бельото. Явно умът ми отдавна беше разбрал всичко, а сърцето просто изоставаше.
Смяната ми отне много време. За същия час щях да наглася рокля по фигурата, но с желязото се борех като начинаеща. Отвертката се изплъзваше, винтът падаше на пода, пръстите ме заболяха. Когато обаче новият ключ най-сетне се завъртя в новата брава, за първи път през този ден се усмихнах.
Телефонът не спираше да звъни. Александър Асенов. Донка Цветанова. Непознати номера. После започнаха съобщенията.
„Не се излагай, върни се.“
„Гостите питат какво да им кажем.“
„Идвам. Отвори.“
„Длъжна си да дадеш обяснение.“
Изключих звука.
Нямаше вече пред кого да се оправдавам.
Александър Асенов пристигна, когато навън мокрият двор вече потъваше в здрач. Първо звъня на домофона. После заудря по вратата. Накрая започна да говори през нея.
– Камелия, отвори. Възрастни хора сме. Трябва да решим това.
Седях на пода до шевната машина и разпарях края на сватбената рокля. Не защото не го чувах. А защото за първи път през целия ден ръцете ми вършеха нещо ясно и смислено.
– Знам, че си вътре – продължи той. – Не прави сцени.
С малките ножици внимателно разтварях шева, без да нараня плата.
– Ключовете ми не стават – гласът му изведнъж се промени. – Сменила си бравата?
Не отговорих.
– Камелия Валентинова, това вече не е смешно.
Ножиците щракнаха. Конецът се предаде.
– Отвори поне да поговорим!
Отидох до вратата, но не махнах веригата.
– Говори.
– Даваш ли си сметка какво направи? Хората дойдоха, майка ми едва не припадна. Направи ме за смях пред всички.
– Ти сам се справи отлично.
– Заради един лист хартия? Заради някакъв апартамент?
– Не е заради апартамента, Александър Асенов. А защото вече беше пресметнал колко струва животът ми.
От другата страна се чу тежкото му поемане на въздух.
– Исках семейство.
– Не. Искаше удобна сделка: моят дом срещу твоето спокойствие.
– Изопачаваш всичко.
– Тръгвай си.
– Няма да си тръгна, докато не се разберем.
– Тогава ще повикам полиция.
Настъпи тишина. После дланта му удари по вратата. Не силно, но достатъчно, за да потрепери огледалото в коридора.
– Ще съжаляваш.
– Вече не.
Стъпките му не се отдалечиха веднага. Остана още малко, вероятно очакваше да се уплаша от собствената си решителност. После асансьорът хлопна и в апартамента се възцари тишина.
Върнах се при роклята. Отрязах дългия шлейф. После свалих дантелата от ръкавите и я сгънах отделно. Белият плат легна върху масата покорен и чист. От него можеше да се направи всичко: празнична рокличка за дете, подплата за сако, покривало за манекен. Не всеки материал е виновен, че някой е поискал да го използва не по предназначение.
Когато в ателието светна първата лампа, аз вече стоях до кроячната маса с пакет в ръце. Стефка Огнянова седеше край прозореца.