и отпиваше чай от стъклена чаша в метална поставка.
— Е? — попита тя, без дори да вдигне поглед.
— Сватба нямаше.
— Личи си. Булките, които са минали през сватбата си, вървят другояче. А ти пристъпваш като човек, измъкнал шевна машина от горящ обор.
Оставих пакета върху масата.
— Мога ли да го разопаковам тук?
— Не можеш. Трябва.
Стефка Огнянова се приближи и прокара пръсти по плата.
— Майсторска изработка.
— Беше.
— Майсторството си е останало. Не шевът е сбъркал, Камелия Валентинова. Сбъркал е човекът, който е решил, че щом роклята е готова, и ти вече си негова вещ.
Настанихме се една до друга. Тя започна да разпорва страничния шев, а аз отделях копчетата. Не си говорехме много. Чуваше се само тихото пукане на конците и дъждът, който почукваше по ламаринената козирка отвън.
Майка ми се обади точно когато навивах дантелата на стегнато, спретнато руло.
— Как си?
— Жива съм. Ядосана съм. Но съм добре.
— Той идва ли?
— Дойде. Не го пуснах.
— Добре си направила.
— Мамо… срам ли те е от мен?
Тя направо се възмути.
— Срам ме е, че не те попитах по-рано дали си щастлива. От нищо друго не ме е срам.
Прибрах се у дома под ситен дъжд. Пред входа стоеше Донка Цветанова. Нямаше чадър. Косата ѝ се беше измъкнала от прическата, а лицето ѝ изглеждаше посивяло.
— Камелия Валентинова — каза тя. — Трябва да поговорим.
— Не, не трябва.
— Млада си, избухлива си. Не разбираш какво правиш. Александър Асенов страда.
— Нека свиква.
Устните ѝ се свиха в тънка линия.
— Апартаментът няма да те направи щастлива.
— Възможно е. Но поне няма да поиска да се продам за чуждо удобство.
— Жестока си.
— Не. Просто за първи път чувате отказ и сте решили, че това е жестокост.
Тя пристъпи към мен.
— Александър Асенов е добър човек.
— Тогава нека стане добър човек без моя апартамент.
Донка Цветанова извърна глава. Сякаш ѝ се искаше да изрече нещо остро, обидно, от онези думи, с които явно беше свикнала да печели спорове. Само че дворът беше празен, публика нямаше, а без публика думите ѝ изгубиха половината си сила.
— Той те обичаше — каза най-сетне.
— Любовта не идва с документ за подпис точно преди гражданското.
Заобиколих я и влязох във входа.
Повече не се появиха. Звъняха още няколко пъти, после и това секна. С ресторанта, гостите и всички останали приготовления се оправяха без мен. Александър Асенов прибра кашоните си от балкона чрез съседа, без дори да се качи до вратата ми. Върна ключовете, които така или иначе вече не отключваха нищо.
Мислех, че ще боли повече. Оказа се друго. Болката приличаше на убождане от карфица — внезапно, неприятно, но веднага разбираш откъде да я извадиш.
Малко по малко жилището престана да пази следи от Александър Асенов. Изчезна чашата му с надпис „главният вкъщи“. Изхвърлих пантофите, които сам си беше купил и беше оставил до вратата като знак за бъдещото си нанасяне. Свалих от стената календара, на който беше оградил датата на сватбата с червен маркер. На празното място окачих стара дървена макара, намерена в ателието — голяма, потъмняла, с отчупено парче отстрани. По някаква причина тя подхождаше на стената ми много повече от всеки календар.
Роклята не изхвърлих. От плътния сатен уших калъф за шевната машина. От дантелата направих перденце за малкия прозорец в работния ъгъл. Копчетата прибрах в стъклен буркан. Шлейфът остана отделно дълго време, докато най-накрая не разбрах за какво ми е.
В един ден без поръчки изнесох до прозореца тесния дървен стол. Същият, на който Александър Асенов някога седеше, прелистваше телефона си и казваше:
— Камелия, на кого изобщо му трябват тези преправки? По-добре си намери нормална работа.
Столът беше здрав, само седалката му се беше протрило. Облякох я с плат от сватбения шлейф. Белият сатен легна гладко, опънат без нито една гънка. По края пуснах фина права тегелица. Без розички, без дантели, без панделки. Само чиста, светла повърхност.
Когато приключих, поставих стола до машината. Седнах, натиснах педала и чух равномерното движение на механизма. Машината заши уверено, сякаш и тя беше чакала от апартамента да бъде изнесен излишният шум.
На масата ме чакаше нова поръчка — обикновена синя рокля за жена, която по време на пробата беше казала:
— Искам нещо такова, че като го облека, да съм си аз.
Усмихнах се. Ето това вече беше задача, която разбирах.
След дъжда покривите навън започваха да просветляват. Някъде в тревата край ресторанта, вероятно, още лежеше пръстенът ми. Може би някой метач го беше намерил. Може би се беше търкулнал под някой храст. Не ме интересуваше. Пръстенът беше за обещание, което никога не беше съществувало. А столът до прозореца беше за мястото, което бях запазила за себе си.
Спуснах крачето върху плата и поведох първия шев.
Повече нямаше да се напасвам по чужда кройка.