Александър Асенов сбърчи лице, сякаш самият въпрос го дразнеше.
– Показах жилището на един познат. Човекът може да почака. Предлага добра сума. Не се прави, че съм извършил престъпление.
– Ти си водил купувач в моя апартамент?
– Не преигравай. Бил съм там достатъчно пъти. Имам ключове.
Вътре в мен нещо се смъкна надолу и остави след себе си ледена празнина. Ключовете. Същата връзка, която му бях дала през пролетта, когато се разболях и го помолих да ми донесе лекарства. После той така и не ми ги върна.
– Значи си пуснал непознат човек в дома ми?
– В бъдещия ни дом – отсече Александър. – И стига си говорила с този тон.
Донка Цветанова плъзна химикалката към мен.
– Камелия Валентинова, една разумна жена не се вкопчва в някаква кутия с балкон, когато ѝ предлагат уреден живот.
Точно тогава в съзнанието ми изникна ателието и гласът на Стефка Огнянова, първата жена, която ме беше учила на занаят. Помнех как ми показваше как се разпаря крив шев.
„Не съжалявай конеца, Камелия. Ако още първият бод е тръгнал накриво, после цялата дреха ще се изкриви. По-добре го разпори веднага, отколкото накрая да плачеш над съсипания плат.“
Тогава бях убедена, че говори само за поли и рокли.
Александър взе кутийката с халките, отвори я, извади моята и я завъртя между пръстите си.
– Да приключваме с този разговор. Сега излизаш, усмихваш се, подписваме, а вкъщи спокойно ще обсъдим всичко.
– Вкъщи? – повторих аз. – В кое вкъщи?
– В твоето. Засега.
И това „засега“ се оказа последният конец, който държеше всичко.
Издърпах халката от ръката му. Беше малка, гладка, златна. Бяхме я избирали заедно. По-точно Александър я избра, а аз се съгласих, защото вече нямах сили да споря. Тогава той каза:
– На теб простите неща ти отиват.
А аз просто исках поне веднъж да ме попита какво харесвам аз.
Приближих се до прозореца. Беше леко открехнат, защото в стаята въздухът бе натежал. Долу, под козирката, колите на гостите блестяха мокри от дъжда. На перваза трепереше капка вода.
Донка Цветанова направи крачка към мен.
– Какво правиш?
Обърнах се към двамата. Към жената, която вече мислено беше наредила мебелите си в моя апартамент. И към мъжа, решил, че след подписа в гражданското ще стана по-удобна, по-мълчалива и по-лесна за управление.
– Честито. Току-що изгубихте булката, жилището и последните остатъци от уважението ми.
Замахнах и хвърлих халката през прозореца.
Тя удари ламаринения перваз, иззвънтя тънко и изчезна някъде в мократа зеленина под прозорците.
Донка Цветанова изпищя така, сякаш не бях изхвърлила пръстен, а цялата ѝ добре подредена старост.
Александър пребледня.
– Ти полудя ли?
– Не. Най-после се съвзех.
Повдигнах полата на роклята, за да не настъпя дантелата, и тръгнах към вратата.
– Камелия! – Александър ме хвана за ръката. – Навън има гости. Моите колеги са там. Майка ти е дошла. Ще ни изложиш пред всички.
Погледът ми падна върху пръстите му, впити в китката ми.
– Пусни ме.
– Ще поговорим.
– Ти вече каза достатъчно.
Не ме освободи веднага. Първо стисна още по-силно, сякаш проверяваше колко от предишната послушна Камелия е останало в мен. После бавно разтвори пръсти. По кожата ми останаха червени следи.
В коридора ме пресрещна Ива Любомирова. Беше с лилава рокля, а спиралата ѝ леко се беше размазала от влагата.
– Къде изчезна? Всички чакат. Ох… Какво е станало?
– Сватба няма да има.
Тя погледна през рамото ми. Видя Александър, видя Донка Цветанова с листа в ръка и разбра всичко не по думите, а по лицата им.
– Идвай – каза тихо.
– Почакай. Кажи на мама да не се тревожи.
– Сама ще ѝ го кажеш. Тя е до гардероба и вече усеща, че нещо не е наред.
Мама наистина стоеше там. Дребна, в тъмносин костюм, с чантичка, която държеше с две ръце пред себе си. Като ме видя, не попита: „Как можа?“ Не каза: „Какво ще си помислят хората?“ Само пристъпи към мен и прибра зад ухото ми измъкналия се кичур.
– Нарани ли те?
Кимнах.
– Върви да се преоблечеш. Аз ще говоря с гостите.
– Мамо, сложно е.
– Сложно е, когато кройката не излиза, а поръчката трябва да е готова утре. Това тук е просто човек, който не е за теб.
Свалих роклята в малкото сервизно помещение на ресторанта, където Ива Любомирова ми донесе обикновения ленен сарафан и сандалите. Ципът заяждаше, дантелата се заплиташе в косата ми. Дръпнах рязко и тънката нишка на ръкава се скъса.
– Внимавай – прошепна Ива Любомирова.
– Нека се къса.
– Жал ми е. Толкова труд си вложила.
Погледнах белия плат, чистите шевове и редицата малки копчета, пришити едно по едно на ръка.
– Не ми е жал. Роклята няма вина.
Ива Любомирова я сложи на закачалка. Платът леко се поклащаше, сякаш самата рокля си поемаше дъх.