– Камелия, подпиши веднага. До церемонията остават двайсет минути.
Стоях пред огледалото в тясната стаичка за булки, пропита с мирис на лак за коса, чужд парфюм и току-що донесени рози. Навън юлският дъжд барабанеше глухо по прозореца, по стъклото се стичаха тънки водни нишки, а върху перваза лежаха две фиби, които от няколко минути безуспешно се опитвах да закрепя във воала.
Донка Цветанова беше застанала срещу мен с лист хартия в ръка. Плътен, снежнобял, с прегънат съвсем внимателно ъгъл. В другата си ръка държеше химикалка със златисто капаче.
– Какво е това? – попитах.
Тя се усмихна по онзи особен начин, по който се усмихват продавачите, когато прекрасно знаят, че стоката има дефект, но клиентът вече почти се е съгласил да я купи.
– Нищо особено. Една обикновена семейна уговорка. Александър ти е обяснил.
Александър Асенов стоеше до вратата в тъмносин костюм. Изглеждаше красив, гладко избръснат, с бутониера на ревера. Сутринта аз самата му я бях закрепила и се шегувах, че се страхува повече да не го убода, отколкото от това да се ожени.
Сега обаче не му беше до смях.
– Камелия, моля те, не започвай – каза той. – Нали вече сме го говорили.
– Говорили сме, че след сватбата ти ще се преместиш при мен – отвърнах. – И че никой няма да обижда майка ти. Всичко останало явно си обсъждал без мое участие.
Донка Цветанова леко повдигна вежди.
– Колко рязко. Александър, казвах ти аз, че трябваше по-рано да поставиш въпроса категорично.
Тя остави листа върху масичката до кутийката за пръстените. Това дори не приличаше на истински документ, подготвен от юрист. По-скоро беше каишка, която се канеха да ми сложат точно преди подписването. Съдържанието се побираше в няколко реда: след сватбата продавам жилището си, а парите се използват за покупка на по-голям дом за нашето „ново семейство“. Имотът щеше да бъде записан на името на Александър. Защо – не се уточняваше. Вероятно се предполагаше, че самата идея трябва да ме изпълни с благодарност.
Погледнах отражението си. Бялата рокля ми стоеше безупречно. И нямаше как да е иначе. Бях я ушила сама – нощем, когато машините в ателието най-после замлъкваха и можех да отделя време за себе си. Дантелата за ръкавите избирах три седмици. Талията преправях два пъти. В тази рокля нямаше нито един случаен детайл.
Освен младоженеца, както се оказваше.
– Апартаментът е купен от мен преди да се запозная с Александър – казах. – И нямам намерение да го продавам.
Той се отдели от касата на вратата и пристъпи към мен.
– Камелия, стига си се вкопчвала в тези четири стени. Това е едностаен апартамент. Какво, цял живот ли ще се тъпчем там?
– Нямам нищо против по-голямо жилище. Против съм моят дом да бъде продаден, парите да отидат в имот на твое име и всичко това да става по заповед на майка ти.
– Мама иска най-доброто.
– За кого?
Донка Цветанова въздъхна тежко.
– За всички. Краката ме болят, трудно ми е сама. Александър ми е единствен син. Ти ставаш негова съпруга, значи трябва да мислиш по-широко, не само за конците си, парцалките си и онова столче до прозореца.
„Столчето до прозореца“ наричаше моето работно място. Там стоеше старата ми шевна машина – тежка, чугунена, която бях получила заедно с първата си истинска поръчка от собственичката на едно затворено ателие. На нея подгъвах чужди палта, шиех ученически сукмани, преправях рокли след неуспешни покупки, а после, лев по лев, събрах пари за първоначалната вноска и взех онзи апартамент.
Малък. Извоюван. Мой.
Александър знаеше цялата тази история. Някога дори ми беше казал:
– Харесва ми, че сама се справяш с всичко. С теб човек не се страхува.
Оказа се, че не се е чувствал сигурен с мен. А за моя сметка.
– Няма да подпиша нищо – произнесох ясно.
Усмивката мигом изчезна от лицето на Донка Цветанова.
– Тогава за какво беше целият този театър?
– Какъв театър?
– Бялата рокля, гостите, ресторантът. Искаш да влезеш в семейство, но не желаеш да дадеш нищо на това семейство?
Погледнах към Александър. Очаквах поне да каже: „Мамо, достатъчно.“ Или просто да вземе листа от ръцете ѝ и да сложи край.
Той мълчеше.
Зад вратата някой мина, чу се смях, после звъннаха чаши. Сигурно вече наливаха шампанско на гостите. Приятелката ми Ива Любомирова беше изпратила съобщение: „Къде си? Длъжностното лице нервничи.“ Не отговорих. Телефонът лежеше до букета от бели божури, които изведнъж ми заприличаха на зелки.
– Александър – казах съвсем тихо. – Ти знаеше ли за този лист?
Той дръпна маншета си и го приглади.
– Защо се хващаш за думите? Това е просто хартия, за да са спокойни всички. После ще размислиш, ще започнеш да отлагаш. А ние вече имаме уговорка с хората.
– С кои хора?
Донка Цветанова стрелна сина си с бърз поглед. Точно в този миг за първи път истински се изплаших. Не от листа. Не от разговора. А от ясното усещане, че отговорът вече съществува и ще бъде по-лош, отколкото си представях.