Стигна до гардероба, отвори вратата с рязко движение и извади голяма пътна чанта.
— Край. Няма повече какво да си казваме. Димитър, до утре вечер не искам да виждам и сянката ти тук. Ще ти събера дрехите и ще ги оставя в коридора. Апартаментът е под наем, договорът е на мое име. Аз вече няма с какво да плащам този наем. Връщай се при майка си, щом толкова ви е хубаво заедно. Аз заминавам при нашите.
— Лора, недей да правиш глупости — Димитър пребледня като платно. — Нали се обичаме. Хайде да седнем, да поговорим нормално, без крясъци.
— Няма какво да обсъждаме. Ти си фалирал човек. Затънал си в заеми, дела и претенции. Майка ти е истерична възрастна жена, която обвинява целия свят за собствените си беди. А аз искам нормален живот. Без сцени, без проверки, без унижения. Излизай.
Стефка Валентинова се хвана за гърдите и тежко се отпусна в креслото, сякаш всеки момент щеше да припадне. Само че този път театралният ѝ номер не подейства на никого. Лора дори не я погледна. Без да каже още дума, тя влезе в спалнята и заключи вратата отвътре.
Димитър остана насред хола, вцепенен. Взираше се в заключената врата и не успяваше да приеме, че всичко се разпада толкова бързо, толкова окончателно, без шанс да бъде върнато назад.
От креслото Стефка Валентинова тихо хлипаше, мърморейки за жестокия свят, за неблагодарните млади хора и за това как никой не оценява майчината жертва. Синът ѝ се свлече на дивана и стисна главата си с две ръце. В апартамента се настани тежка, звънтяща тишина. Същата като онази в съдебната зала, когато съдията четеше решението.
Същата нощ Лора, легнала в спалнята, се обади на майка си. Разговорът им не продължи дълго, но беше напълно ясен.
— Мамо, ела утре сутринта. Ще ми помогнеш да си събера багажа.
— Какво е станало?
— Напускам Димитър. Оказа се пълна измама. Дългове, издръжки, данъчни проблеми. Не ми трябва такъв живот.
— А жилището? Нали беше под наем?
— Договорът е на мое име. Вече предупредих хазяйката. Утре се изнасям. А него го изхвърлям. Да върви при милата си майчица. Нали тя е най-мъдрата на света — сега да го храни и да го спасява.
— А колата?
— Колата също е на мое име. Кредитът — също. Но ще я продам. И знаеш ли какво, мамо? Аз нарочно оформях всичко на мое име. Ти ме научи така. Димитър е толкова разсеян и лековерен, че дори не четеше какво подписва. Така че аз реално не губя нищо.
— Умно момиче. Така се прави. Няма да пропадаш заради чужда глупост. Идвай си. Баща ти ще се зарадва.
На другия ден Димитър се прибра от работа по-рано от обичайното. Още щом отвори входната врата, видя двете големи чанти в коридора. В тях вещите му бяха подредени старателно, почти хладнокръвно. Ключовете от апартамента липсваха от джоба му — Лора ги беше взела още сутринта. Вратата на спалнята зееше отворена. В гардероба празните закачалки се полюшваха самотно.
Той набра номера на Лора. Тя прекъсна обаждането. Опита още веднъж. Никакъв отговор. Тогава позвъни на майка си.
— Мамо, тя ме изгони.
Стефка Валентинова мигом забрави за вчерашния си „сърдечен пристъп“ и се нахвърли върху Лора с най-грозните думи, които ѝ дойдоха наум. После отсече:
— Видя ли? Нали ти казвах! Всички жени са еднакви. Освен майката. Прибирай се. Стаята ти си стои така, както я остави. Ще изкараш известно време тук, а после ще измислим нещо. Аз още ще им покажа на тия мръсници. И на Десислава Емилова, и на тази твоя Лора Тодорова. Ще ги накарам да си платят.
Димитър затвори телефона, вдигна чантите и излезе на площадката. Вратата зад гърба му хлопна с тъп метален звук. Той остана за миг в полумрака на входа и усети как почвата под краката му изчезва. Животът, който само предишния ден му се струваше светъл, удобен и пълен с възможности, сега се беше свил до две прашни чанти в олющен коридор.
Минаха шест месеца.
Десислава Емилова стоеше до прозореца в кухнята си и гледаше към двора. Пролетта настъпваше плахо, но упорито. Снегът вече се беше стопил и беше оголил сивата миналогодишна трева, а тук-там между нея проблясваха първите жълти глухарчета. Слънцето грееше топло, почти весело. Виктория Старозагорскиа тичаше по двора с приятелките си, смееше се звънко и размахваше въженцето за скачане.
Парите от Димитър пристигнаха два месеца след делото. Първо по сметката се появи една част, после и останалото. Как ги беше намерил — Десислава не знаеше и не желаеше да знае. Дали беше продал нещо, дали беше взел заем от познати, или се беше набутал в нов банков кредит с убийствена лихва — това вече не беше нейна грижа. Адвокатът си беше свършил работата. Съдебните изпълнители също действаха точно. Издръжката за следващия месец дойде в определения ден, сякаш по график. Повече закъснения нямаше.
Стефка Валентинова изчезна от живота ѝ. Само веднъж Десислава я видя случайно в един търговски център. Бившата ѝ свекърва стоеше пред банкомат, нервно натискаше бутоните и ядно стискаше дръжките на чантата си. Изглеждаше състарена, уморена и някак захабена. Или боята в косата ѝ беше избеляла, или бръчките по лицето ѝ бяха станали по-дълбоки. Стефка вдигна глава, погледите им се срещнаха, но тя веднага извърна очи и се престори, че не я познава. Десислава не тръгна към нея. Просто мина покрай нея, бутайки леко количката с покупки.
Същата вечер се обади Теодора Вълкова.
— Познай какво научих.
— Не знам. Какво?
— Днес в съда срещнах една наша обща позната, секретарка от деловодството. Разказа ми, че данъчната проверка при Лора Тодорова е приключила с голяма глоба и допълнителни начисления. Приписали са ѝ всичко — неплатени данъци върху доходи, нередности в декларации, някакви стари нарушения. Накрая родителите ѝ трябвало да продадат вилата, за да покрият задълженията. Ето ти справедливост. Не може все на чужд гръб да се живее.
— Почти ми е жал за нея — каза тихо Десислава.
— Изобщо не ти трябва да я жалиш. Тя много добре знаеше в какво се забърква. Знаеше, че този мъж има дете. Знаеше, че не плаща издръжка. И въпреки това го водеше по курорти, искаше подаръци, палта, скъпи неща. Сега да си носи последствията. Понякога животът все пак подрежда сметките.
Десислава се сбогува с нея и остави телефона на масата.
После си наля чай, седна до кухненската маса и разсеяно прелисти вчерашния вестник. В кухнята беше спокойно. Навън бавно се смрачаваше. Тогава звънецът на входната врата иззвъня.
Тя трепна. От известно време вечерните позвънявания будеха у нея неволно напрежение. Приближи се до вратата, погледна през шпионката и замръзна.
На прага стоеше Димитър.
Беше сам. Без майка си. Без Лора. Просто мъж с намачкано яке, хлътнало лице и набола брада. В ръцете си държеше хартиен пакет. Изглеждаше виновен и едновременно с това молещ.
Десислава отключи, но не се дръпна навътре. Остана в рамката на вратата и с тялото си прегради входа.
— Здравей — произнесе Димитър приглушено. — Може ли да вляза?
— Защо?
— Да поговорим. Донесох подарък за Виктория. Нещо малко. Много искам да я видя. Моля те.
— Виктория вече спи — излъга Десислава спокойно. — Какво искаше да ми кажеш?
Той се размърда неловко и премести пакета от едната ръка в другата.
— Деси, искам да се върна. Разбрах всичко. Бях глупак. Майка ми ме обърка, Лора ме използва. Направо си загубих ума. Но сега ми се изясни. Ти си единствената жена, която истински ме е обичала. Нека опитаме пак. Имаме дъщеря. Ние сме семейство. Ще се променя. Обещавам ти. Ще работя, ще помагам, всичко ще правя както трябва. Само ми дай още един шанс.
Десислава го слушаше, без да го прекъсва. Гледаше този човек, когото някога беше обичала до болка, до треперене, до пълно заслепение. И сега не усещаше нищо. Нито любов, нито гняв. Само умора. И едва доловимо отвращение.
— Димитър, закъсня — каза тя тихо, но непоклатимо. — Влакът отдавна замина. Ти направи своя избор преди година и половина. Аз не съм резервният ти вариант. Не съм писта за аварийно кацане, на която да се върнеш, когато другаде са ти счупили крилата. Тръгвай си. Подаръка остави — ще го дам на Виктория от твое име. Но ти повече не идвай тук.
Тя взе пакета от отпуснатите му пръсти, направи крачка назад и затвори вратата.
От другата страна се чу тежко дишане. После стъпки. След това — тишина.
Десислава се върна в кухнята, остави пакета на перваза и отново посегна към чашата си. Чаят беше почти изстинал.
Тя отпи малка глътка и си помисли, че утре трябва да плати сметките, да запише дъщеря си на танци и да купи нови пролетни ботуши. Имаше много задачи. Животът продължаваше.
А по същото време, на две пресечки от нейния дом, в малък банков офис стоеше Стефка Валентинова. В ръцете си мачкаше платежна бележка. Зад стъклото млада касиерка чакаше търпеливо възрастната жена да преброи смачканите банкноти.
— Остават още осем лева и шейсет стотинки — повтори касиерката. — Това е поредната вноска по кредита на сина ви. Ще платите в брой или с карта?
— В брой — сопна се Стефка Валентинова и започна да рови в портмонето си.
Извади последните си пари, пусна ги в улея и измърмори под носа си, но достатъчно високо, за да бъде чута:
— Ей сега ще дойде и пенсията, ама какво от това… Доживяхме. Синът ми е затънал до шия, бившата снаха — змия подмолна, онази фръцла Лора пък излезе измамница. И накрая аз трябва всичко да оправям. А защо? Защото хората наоколо не могат един свестен съвет да дадат. Само злоба, само лошотия навсякъде.
Касиерката прибра банкнотите и не се сдържа. Почти на себе си, съвсем тихо, каза:
— Нищо. Може пък следващия път да помисли, преди да си тръгне от семейството.
Стефка Валентинова рязко вдигна глава, готова да избухне в поредната си гневна реч, но момичето вече се беше обърнало към монитора и бързо тракаше по клавиатурата. Опашката зад нея недоволно зашумя. Жената грабна чантата си и, зачервена от възмущение, тръгна към изхода. Вратите на банката се затвориха зад гърба ѝ, отделяйки я от топлината и светлината вътре. Навън отново започваше дъжд.