Имам дъщеря ти, която трябва да яде, да се облича и да получава лекарства, когато се разболее. Майка ти дойде в дома ми и ме молеше да те освободя от задълженията ти, за да може новата ти жена да си купи кожено палто. Наистина ли ти се струва нормално?
От другата страна настъпи мълчание. Явно Стефка Валентинова не беше разказала на сина си посещението си с всички подробности.
— Мама не е казала това така. Ти пак изопачаваш всичко! Както винаги. С теб човек не може да проведе нормален разговор.
— Димитър, заседанието е след седмица. Адвокатът ми е подготвил всички книжа. Доходите ти, разходите ти, пътуванията на Лора, колата, почивката в чужбина. Всичко ще бъде представено пред съда. Ако искаш да приключим без излишни скандали, плати целия дълг. Заедно с неустойката. Преди делото.
— Заплашваш ли ме? — гласът му вече почти се превърна във вик. — Ти, която съсипа брака ни, сега си решила да съсипеш и новото ми семейство? Завиждаш, нали? Завиждаш, че аз съм щастлив, а ти си сама в онази дупка? Мислиш, че ако ми навредиш, ще ти стане по-добре? Няма да стане!
— Ще се видим в съда — каза Десислава и прекъсна връзката.
Пръстите ѝ трепереха, докато оставяше телефона. Но вътре в себе си усещаше странно спокойствие. Беше постъпила както трябва. Оттук нататък законът трябваше да си свърши работата.
Заседанието беше насрочено за сряда, в два следобед.
Съдебната зала се оказа тясна, задушна и леко занемарена. Високи прозорци пропускаха бледа светлина, старите дървени пейки скърцаха, а стените, боядисани в избледняло зелено, създаваха усещане за умора. Десислава пристигна петнайсет минути по-рано заедно с Александър Огнянов. Адвокатът ѝ изглеждаше напълно спокоен. Прелистваше папката с документи и междувременно ѝ повтаряше последните указания:
— Отговаряйте само когато ви зададат въпрос. Не реагирайте на провокации. Ако ответникът или бившата ви свекърва започнат да ви обиждат, мълчете. Аз ще говоря вместо вас.
Димитър се появи след няколко минути. До него вървеше Стефка Валентинова, хванала го под ръка, сякаш го водеше на изпит. Лора Тодорова също беше благоволила да присъства. Беше се издокарала като за официална вечеря — къса рокля, високи токчета, силен грим. Стефка огледа Десислава от глава до пети, процеди нещо през зъби и демонстративно седна на пейката в другия край на залата.
Секретарката обяви състава на съда. Съдията — жена около четирийсет и пет години, с изморено лице и проницателен поглед — зае мястото си. Делото започна.
Първо думата получи адвокатът на Десислава. Александър Огнянов говореше спокойно, без да повишава тон, но всяка негова дума тежеше на мястото си. Той изложи фактите един по един: размерът на натрупаната издръжка, сроковете на просрочието, законната неустойка, изчислението на лихвите. След това премина към доказателствата за укривани доходи — банкови извлечения, снимки от социалните мрежи, копия на обяви, свързани с продажбата на автомобила, публикувани през профила на новата партньорка на ответника, както и данни за пътувания извън страната.
Съдията разглеждаше документите с нарастващо неодобрение и от време на време свиваше вежди.
После се изправи Димитър. Неговият адвокат — млад мъж, който очевидно нямаше голям опит — се опита да изгради защитата върху твърдението, че доходите на ответника не били доказани, автомобилът бил купен със средства на родителите на Лора, а пътуването било подарък от нейна приятелка. Само че всеки негов довод се сблъскваше с конкретни въпроси. Съдията го прекъсна:
— Можете ли да представите документ, който да доказва произхода на средствата за покупката на автомобила? Има ли договор за дарение? Разписки? Банкови преводи?
Адвокатът на Димитър се поколеба. Разписки нямаше.
— Данните за доходите на ответника — продължи съдията, като прелисти следващата страница — сочат, че официалната му заплата е почти четири пъти по-ниска от месечните му разходи. Как ще обясните това несъответствие?
— Ответникът е използвал лични спестявания — отвърна младият адвокат, но гласът му прозвуча несигурно.
— Спестявания, които не фигурират по нито една сметка — намеси се Александър Огнянов. — Моля да бъде приета по делото справка от банката, удостоверяваща липсата на депозити.
Съдията кимна и прие документа.
Последният удар дойде от самата Стефка Валентинова. Тя поиска думата, а съдията, след кратко колебание, ѝ позволи да говори.
— Ваша чест — започна бившата свекърва с мазен, престорено мек глас, — тази жена съсипа живота на сина ми. Винаги е била алчна и отмъстителна. Интересуват я само парите. Дори не му дава да вижда детето си! А момчето ми просто иска да започне нов живот. Той е млад, хубав, има право на свобода. А тази — тя махна с ръка към Десислава — му изпива силите. Моля ви, проявете разбиране.
Съдията свали очилата си и се вгледа в Стефка Валентинова дълго и студено.
— Госпожо, приключихте ли? Съдът разглежда дело за неизпълнение на задължение за издръжка. Вашето мнение за личните качества на ищцата няма отношение към предмета на спора. Моля, седнете.
Стефка почервеня до мораво. Опита се да възрази, но адвокатът на Димитър се наведе към нея и започна да ѝ шепне нещо. Тя стисна устни и тежко се отпусна обратно на пейката. Лора седеше пребледняла и ядосана. Очевидно не беше очаквала събитията да тръгнат в такава посока.
Съдията обяви кратка почивка. След нея се върна в залата и прочете решението.
— Съдът уважава исковите претенции частично. Осъжда ответника да заплати изцяло натрупаната задълженост за издръжка, както и неустойка за всеки ден забава. Общият размер на дължимата сума възлиза на девет хиляди седемстотин и четиридесет лева. Освен това съдът задължава ответника да предостави коректни данни за доходите си и изпраща материалите по делото на Националната агенция за приходите за проверка относно евентуално укриване на доходи.
Димитър застина с отворена уста. Стоеше като човек, който не вярва на онова, което току-що е чул. Лора го сграбчи за ръкава и изсъска:
— Какви девет хиляди и седемстотин лева? Ти ми каза, че ще го оправим! Каза, че тя няма да посмее!
Стефка Валентинова беше побеляла като платно. Погледът, с който гледаше Десислава, беше толкова пълен с ненавист, че въздухът в залата сякаш се нажежи.
Десислава не каза нищо. Прибра документите си, благодари тихо на Александър Огнянов и излезе в коридора. Не се обърна назад. Знаеше, че това не е краят. Истинската буря едва започваше.
И тя се разрази още същата вечер — само че не в дома на Десислава, а на съвсем друго място.
Лора се прибра първа. Захвърли ключовете върху шкафчето в антрето и без дори да свали палтото си, влезе в хола. Вътре в нея кипеше гняв. Девет хиляди седемстотин и четиридесет лева. Плюс проверка от НАП. Плюс унижението в съдебната зала. И за какво? За да седи в онази задушна стая и да слуша как майка му дрънка глупости за алчната бивша жена?
След около половин час в апартамента се появиха Димитър и Стефка Валентинова. Майката държеше сина си под ръка и говореше възбудено, без да си поема дъх:
— Ще обжалваме. Това решение е незаконно. Ще се обадя на Любен Овчар, той е стар юрист, ще ни помогне. Не се тревожи, моето момче. Ще ги оправим. Тая змия ще съжалява.
Лора стоеше на прага на хола със скръстени пред гърдите ръце. По лицето ѝ нямаше и следа от предишната нежност и преданост. Останало беше само студено раздразнение.
— Стига — отсече тя.
Стефка Валентинова млъкна насред думата.
— Как така „стига“? — попита тя, вече по-тихо.
— Стига с тези приказки за змии, обжалвания и победи. Синът ви дължи почти десет хиляди лева. Давате ли си сметка каква сума е това? Аз нямам такива пари. Ние нямаме такива пари. Чухте ли какво каза съдията? Проверка от НАП. Ако започнат да ровят откъде са парите за колата ми и за пътуването, аз ще имам сериозни неприятности. Само глоби ми липсват сега.
— Детенце — запя Стефка, опитвайки се да върне контрола върху разговора, — не се притеснявай така. Всичко ще наредим. Ще продадем колата, ще вземем заем от познати. Важното е да не позволим на онази гадина да спечели. Нали обичаш Димитър?
Лора присви очи. В погледа ѝ проблесна нещо твърдо и неприятно.
— Обичам ли? Аз обичам спокойния живот. А вашият син ме завлече в съд и ме направи за смях. Вие ми обещавахте, че няма да има проблеми с бившата му жена. Че била тиха, сива мишка, която няма да посмее да каже и дума напреки. И къде е сега тази мишка? Стри ни на прах. А вие стоите тук и ми говорите за някакво обжалване.
Димитър, който досега мълчеше, направи крачка напред.
— Лора, изслушай ме…
— Не. Сега ти ще ме слушаш — прекъсна го тя и го бодна с пръст в гърдите. — Обещаваше ми нормален живот. А какво получих? Дългове към бившата ти жена, майка ти, която се бърка във всяко наше решение, и сега данъчни, които може да започнат да ми проверяват доходите. Това не ми трябва. Имам си достатъчно разум в главата. И знаеш ли какво? Нямам никакво намерение да плащам твоите задължения. Ти си ги натрупал, ти ще се оправяш с тях.
— Но ние сме семейство — измънка объркано Димитър.
— Семейство? — Лора се засмя горчиво. — Какво семейство? Ти дори не можеш да изкараш достатъчно пари, за да не брои собствената ти дъщеря стотинките. Наистина ли мислиш, че искам такъв мъж?
Стефка Валентинова излезе иззад гърба на сина си. По лицето ѝ избиха червени петна.
— Ах ти, неблагодарна хлапачка! Ние с Димитър толкова направихме за теб! Плащахме жилището, купихме ти кола, водихме те по тия глупави курорти! И сега ще си вириш носа? Мислиш ли, че ще намериш нещо по-добро? На кого си му притрябвала с тоя характер?
— Плащали сте жилището? — Лора вече не се опитваше да се сдържа. — Половин година слушам само как нямате пари. Колата е на кредит. И между другото, кредитът е на мое име. А почивката си я организирах сама. Синът ви само обеща да ми върне половината сума и, разбира се, не върна нищо. Така че не сте ми подарили нищо. Освен проблеми — до гуша.
Тя рязко се обърна и се насочи навътре към апартамента.