Десислава се умълча. В съзнанието ѝ отново изплува картината от предния ден: свекървата на прага с найлоновата торба, документите, разстлани върху масата, онзи властен, почти заповеднически тон. И накрая — думите, хвърлени през рамо: „Ще съжаляваш.“
— Имам чувството, че тя не дойде просто така — каза Десислава след кратка пауза. — Не беше само да ме убеждава. По-скоро опипваше почвата. Искаше да види докъде може да стигне и как ще реагирам.
— Напълно възможно — кимна Теодора Вълкова. — Точно затова не бива да им оставяш време да измислят следващата мръсотия. Изпревари ги. Не чакай да те ударят първи. Започни ти. Най-напред трябва да се разбере откъде Димитър Филипов намира пари за новия си живот. Щом плаща квартира, купува кожуси и се движи с кола, значи доходи има. А ако твърди обратното, най-вероятно ги крие.
— Но как да го докажа?
— За това мога да ти помогна. Познавам един адвокат — Александър Огнянов. Работи основно по бракоразводни дела и издръжки. Такива случаи ги разплита със затворени очи. Обади му се, запиши си час за консултация. Ще изгубиш един час, но поне ще знаеш какво реално можеш да направиш.
Десислава записа номера и адреса. Когато излезе от кафенето, времето навън вече се беше прояснило. Облаците се бяха разкъсали, а през тях плахо се процеждаше есенно октомврийско слънце. За пръв път от много време тя усети нещо като лекота. Не радост, не спокойствие, но усещане, че безизходицата започва да се пропуква. Вече не стоеше сама срещу стена. Имаше опора. Имаше информация. Имаше посока.
Два дни по-късно седеше в просторния кабинет на адвоката. Александър Огнянов се оказа сух, възрастен мъж с очила в тънка златиста рамка. Не говореше много, но всяка негова дума попадаше точно там, където трябва. Десислава подреди пред него всичко, което беше събрала: съдебното решение за присъдената издръжка, собствените си изчисления, съобщенията с бившия си съпруг, в които той за пореден път обещаваше, че „другата седмица със сигурност ще преведе парите“.
Адвокатът прегледа документите, направи няколко кратки бележки в тефтера си и каза:
— Ситуацията е ясна. Имате натрупано задължение за три месеца. Основната сума е около четири хиляди и осемстотин лева. Към това се добавя неустойка. Ако се изчисли прецизно и се предяви както трябва, през съда може да се стигне до вземане, което да наближи десет хиляди лева.
— Той няма такива пари — възрази Десислава. — Поне официално получава някакви смешни суми.
— Официално — да — Александър Огнянов намести очилата си и за пръв път си позволи лека, хладна усмивка. — А неофициално? Това вече е друг въпрос. Ще се направят справки. Ще се види движението по сметки. Дори когато човек взема заплата „на ръка“, следи винаги остават. Наемът на жилище струва пари. Кредитни карти, покупки, плащания по автомобил, разходи по ежедневието. Ако харчовете значително надвишават декларирания доход, възникват много неприятни въпроси. Съдът не гледа благосклонно на такива несъответствия. А после може да се заинтересува и НАП. Тогава проблемите вече не са само семейни, а административни, а понякога и доста по-сериозни.
— Какво трябва да направя сега? Веднага?
— Засега — нищо шумно. Наблюдавайте. Не предупреждавайте никого. Нека бившият ви съпруг и майка му си мислят, че сте се примирили и сте преглътнали унижението. Ние през това време спокойно ще събираме доказателства. Ще поискаме нужните справки, ще проверим какви приходи има, ще видим и коя точно е тази Лора Тодорова и с какви средства живее.
Десислава кимна. Думите му се припокриваха напълно с онова, което вече ѝ беше казала Теодора. Без паника. Без истерии. Само търпение и студена сметка.
Когато излезе от кантората, в нея се надигна решителност, каквато отдавна не беше усещала. У дома я чакаше Виктория Старозагорскиа — домашни, вечеря, пране, дребните безкрайни грижи на всеки ден. Но в тази позната рутина вече се беше вплела нова нишка. Тънка, почти невидима, но здрава като метална струна. Очакване. Не на чудо, а на възмездие.
Следващите две седмици преминаха в събиране на информация. Десислава действаше внимателно и не правеше нищо, което би могло да издаде намеренията ѝ. Димитър Филипов ѝ се обади само веднъж. Сухо, почти между другото, заяви, че пари в момента няма, но скоро щяло да има. Тя не започна спор. Не повиши тон. Не го притисна. Това явно го успокои.
Стефка Валентинова също не се появяваше. Вероятно беше докладвала на сина си за провалената си мисия и очакваше снаха ѝ да се разпадне, да звъни, да плаче, да заплашва. Но Десислава мълчеше. А това мълчание отвън можеше да изглежда като предаване.
Междувременно Теодора, по свои канали, успя да намери първите сведения. Една вечер, когато Виктория Старозагорскиа вече спеше, приятелката ѝ изпрати съобщение: „Звънни ми веднага, важно е.“ Десислава набра номера почти без да се замисли.
— Седнала ли си? — попита Теодора, а гласът ѝ звучеше напрегнато и възбудено. — Открих нещо доста интересно.
— Казвай.
— Помниш ли, че ми разказа как Лора Тодорова се хвалела с нова работа? Нали уж била назначена като маркетолог в някаква софийска фирма?
— Да. Димитър твърдеше, че печели добре.
— Е, никакъв маркетолог не е. Всъщност изобщо не работи от март. Напуснала е последното си място и официално не се води никъде на трудов договор. Но за сметка на това през последните шест месеца си е купила автомобил. Втора употреба, вярно, но пак не го подаряват без пари. И още нещо — през август е летяла с приятелки в чужбина за една седмица. По снимките в социалните мрежи, които госпожицата явно не смята за нужно да крие, почивката е била повече от прилична.
Десислава бавно се отпусна на стола. В главата ѝ започнаха да щракат цифри. Виктория имаше нужда от нови ботуши за зимата, а тя пресмяташе всяка стотинка. Бившият ѝ мъж обаче финансираше екскурзии на любовницата си.
— Откъде са парите? — прошепна тя.
— Тук става още по-хубаво — продължи Теодора. — Разрових чрез няколко познати. Няма да ти обяснявам подробности, по-добре е да не ги знаеш. Но се оказва, че Димитър преди около половин година е сменил работата си. Назначил се е във фирма за товарни превози, при някакъв далечен роднина. На документи — минимална заплата. Реално — доста солидни суми в плик. Оттам идват и хубавата квартира, и колата, и пътуванията, и кожусите.
— Значи той има други доходи и ги крие от съда — произнесе Десислава бавно, повече на себе си, отколкото на приятелката си.
— Точно така. А това вече е сериозно нарушение. Укриване на доходи с цел да се избегне плащане на издръжка. Ако се подаде както трябва, може да се стигне и до наказателна отговорност. Александър Огнянов ще бъде доволен. Такива дела му са любими.
Десислава благодари, затвори и остави телефона върху масата. В жилището беше тихо. Само хладилникът бръмчеше едва доловимо в кухнята, а някъде през стената съседите гледаха телевизия. Тя остана седнала в тъмното и впери поглед в уличната лампа отвън. Жълтеникавата светлина се размазваше по мокрото стъкло. Вътре в нея нещо се преобърна. Не беше гняв в обичайния смисъл. Беше студена, остра, съсредоточена решимост. Тя вече не беше жертвата. Тя беше тази, която чака подходящия момент.
На следващия ден Десислава отново се срещна с адвоката. Върху бюрото на Александър Огнянов лежаха разпечатки от профила на Лора Тодорова: плаж, басейн, усмихната жена с чаша в ръка. До тях бяха подредени екранни снимки от обяви и публикации, свързани с автомобила, който любовницата на бившия ѝ мъж беше придобила. Имаше и извлечения, които Теодора по някакво чудо беше успяла да осигури.
— Това е достатъчно за начало — каза кратко адвокатът. — Подаваме иск. Задължения за издръжка, неустойка и искане да бъде установен реалният размер на доходите му. Ще подготвя молбата до три дни. Заседанието най-вероятно ще бъде насрочено след около месец, което е добре — така ответникът няма да има много време да си подреди защитата. Отделно ви съветвам да подадем сигнал и до НАП. Нека проверят откъде безработна жена намира средства за скъпи удоволствия.
— А ще се занимават ли наистина?
— Длъжни са да реагират. Сигналът може да бъде подаден така, че да съдържа конкретни данни и доказателства. Когато е мотивиран, рядко го оставят без движение. Особено сега, при засилен контрол върху недекларираните доходи.
Десислава подписа документите, пълномощното и излезе навън. Беше ноември. Студеният вятър подгонваше по тротоара мокри, пожълтели листа. Тя вдигна яката на палтото си и тръгна бавно към метрото. В чантата ѝ лежеше папка с копия от иска. До нея — флашка със снимките на Лора Тодорова. Кадри от почивка, на които жената позираше на фона на далечен морски пейзаж, а в края на един от снимките се виждаше мъжка ръка. Ръката на бившия ѝ съпруг — същия човек, който „нямал възможност“ да плаща издръжка, защото уж бил останал без пари.
Изведнъж Десислава си спомни как предната година Виктория Старозагорскиа се разболя от грип. Температурата ѝ стигна почти четиридесет градуса и се наложи да викат линейка. Тогава Димитър беше казал, че е в командировка, и дори не си направи труда да върне обаждането. Десислава прекара цялата нощ в болницата, притиснала до себе си горещото, треперещо тяло на детето. А по-късно се оказа, че той изобщо не е работил. Почивал си е с Лора в пансион извън града. Стефка Валентинова после дори намери сили да я упрекне: „Едно дете не можеш да опазиш, а се наричаш майка.“
Тези спомени вече не я разкъсваха както преди. Болката беше отстъпила място на нещо по-твърдо. Всеки подобен миг само бетонираше решението ѝ. Нямаше повече да позволява на тези хора да тъпчат живота ѝ и да се държат така, сякаш тя е длъжна вечно да мълчи.
Искът беше приет. Датата на заседанието — определена.
Димитър Филипов научи за делото седмица преди насроченото слушане. Вероятно беше получил призовката. Десислава очакваше обаждането му. И то не закъсня. Вечерта, докато приспиваше Виктория, телефонът завибрира върху шкафчето.
Тя излезе в коридора и вдигна.
— Десислава, какво си мислиш, че правиш? — Гласът на Димитър трепереше от възмущение. — Напълно ли си изгубила ума си? Защо си подала иск в съда?
— Защото не плащаш издръжката — отвърна тя спокойно.
— Нали ти обясних! Имам временни затруднения. Един месец. Само един месец. Толкова ли е трудно да почакаш?
— Аз нямам твоите проблеми.