Десислава се появи направо след работа. Хвърли един поглед към масата и тихо подсвирна.
— Мария, ти досие ли си подготвила?
— Да.
— За адвокат?
— Не. За съдебния изпълнител.
— При съдебния изпълнител? Със снимки от интернет?
— Това не са просто снимки. Това е доказателство за начин на живот, който не съответства на твърдението, че няма доходи. Така ми го обясни адвокатът. Съдебният изпълнител може на това основание да поиска справки от банки, от НАП, от КАТ. Колата е регистрирана на негово име. Значи е имущество. Може да бъде запорирана заради дълга.
Десислава не каза нищо.
— И има още нещо — продължих по-тихо. — Знам къде работи. При Стоян, в сервиза в промишлената зона. От три години. Без договор.
— И какво смяташ да направиш?
— Да пиша на Стоян. Да му кажа, че при него работи човек със задължения за издръжка от двайсет и четири хиляди лева. Че съдебният изпълнител може да дойде на проверка. Ако Стоян го назначи официално или поне го освободи, самият той няма да има проблеми. Ако не — глоба за недеклариран работник. До хиляда лева.
Десислава седна бавно, сякаш краката ѝ омекнаха.
— Мария… ти сериозно ли?
— Пет години. Нито лев. Три дела. А той ми се смее.
— Но Стоян какво общо има?
— Има общо, защото му плаща на ръка. В плик. И му помага да крие пари от детето ми.
Тя поклати глава.
— Ще го оставиш без работа. Тогава съвсем няма да може да плаща.
— Той и сега не плаща.
— А Елица? Тя обича баща си.
Замръзнах на място. Това беше единственото изречение, което можеше да ме спре. Елица наистина го обичаше. Той ѝ купуваше телефони и маратонки. Водеше я на кино. Тя нямаше представа, че за пет години е натрупал двайсет и четири хиляди лева дълг към нея. За нея той беше веселият татко, който я взема през уикенда.
— Знам — казах. — Но аз живея със седемстотин и шестдесет лева. Двеста и осемдесет отиват за наем. Две години не съм ходила на зъболекар. Един и същ пухен якет нося четвърта зима. А той — почивка на морето за пет хиляди и шестстотин лева. И емотиконка с корона.
Десислава допи чая си и стана.
— Прави каквото решиш. Само внимавай.
Тя си тръгна. Аз останах насаме с папката върху масата.
Пръстите ми бяха ледени. Стиснах юмруци, после ги отпуснах. Веднъж. Втори път. Трети. След това отворих лаптопа.
Написах на Стоян. Учтиво. Без заплахи. Само факти: Димитър работи при вас без трудов договор, има голямо задължение за издръжка, съдебният изпълнител има право да провери фирмата ви. Моля да предприемете мерки.
Натиснах „изпрати“.
После просто седях и гледах екрана. Курсорът мигаше. Писмото вече беше заминало. Нямаше връщане назад.
Усещането беше странно. Пет години бях правила всичко „по реда“. Съдилища, съдебни изпълнители, жалби. Документи с печати. И нищо не се променяше. А сега едно-единствено писмо размести нещо вътре в мен. Не беше радост. Не беше и облекчение. По-скоро страх. Но не онзи страх, който те приковава на място. Другият. Онзи, който те бута напред.
Десислава ме беше попитала: „А ако Стоян каже на Димитър?“ Разбира се, че щеше да му каже. И Димитър щеше да ми звънне. Щеше да крещи. Щеше да твърди, че съм му съсипала живота. А аз щях да му отговоря: ти сам го съсипа. Преди пет години. В деня, в който за първи път не плати.
После прибрах всичко в папката. Двайсет и шест скрийншота, две мои снимки, изчислението на задължението, копията от трите съдебни решения.
На сутринта отидох при съдебния изпълнител.
Жената зад бюрото беше на около трийсет и пет. Изглеждаше изморена, с тъмни сенки под очите. Погледна папката, после мен.
— Всичко това от неговия профил ли е?
— Да. Публичен е. Всеки скрийншот е описан.
Тя започна да прелиства. Спря на снимките от морето.
— Той сам ли е написал сумата?
— Пет хиляди и шестстотин лева за двама. В текста под снимката.
Съдебният изпълнител повдигна вежди.
— А това? — посочи кадъра от автосервиза.
— Работното му място. Сервиз „Стоян-ауто“ в промишлената зона. Работи там без договор вече три години. Дъщеря ми ми каза.
— Това само по себе си не доказва трудово правоотношение.
— Знам. Но можете да изпратите запитване. И да проверите.
Тя затвори папката и ме погледна продължително.
— Ще изпратя искания за справки. До банките, до КАТ, до НАП. Ако автомобилът е на негово име, ще наложа запор. По сметките — също. За ограничение на напускането на страната също има основание, щом задължението е над минималния праг.
— Двайсет и четири хиляди лева — казах.
— Още повече.
Излязох от сградата с омекнали колене. Седнах на пейката до входа и останах там поне десет минути. Ръцете ми трепереха. Не от страх. А от това, че най-после бях направила нещо.
Пет години чаках системата сама да заработи. Три пъти ходих в съда. Взимах листове с печати. И животът си стоеше същият.
А този път бях аз. Без ново дело. Без адвокат до мен. Само с папка, пълна със скрийншоти.
Вечерта се обади Елица.
— Мамо, ходихме с тати на кино. Новите „Междузвездни войни“. Купи ми голям попкорн.
— Хубаво — отвърнах.
— Защо звучиш така?
— Уморена съм. Лягай си.
Тя затвори. Аз останах да седя сама на кухненския стол.