В дъното на сервизното хале стоеше Димитър. Беше с работно яке, с гаечен ключ в ръка. Лицето му се виждаше размазано, но аз бих го познала дори само по стойката на раменете.
Направих снимка на екрана.
Папката стана с още един файл по-тежка.
За трети път подадох молба в съда. Адвокатът ми — служебен, назначен безплатно — каза, че има шанс, но съдебният изпълнител пак най-вероятно ще напише същото: доходи не са установени, имущество на негово име няма, месторабота не е открита.
Точно така и стана. Съдът постанови решението. Съдебният изпълнител само вдигна безпомощно рамене. А Димитър ми изпрати съобщение: „Е, как е? До пенсия ли ще чакаш?“ След него беше сложил емотикон с корона.
Не му отговорих. Само отворих папката и преброих файловете. Бяха двадесет и три.
На обяд при мен надникна Десислава, колежката ми.
— Пак ли си забила нос в телефона? Яж, хайде.
— Не мога — оставих сандвича настрани. — Деси, той вече три години работи без договор. Кара кола за петдесет хиляди лева. Ходи по курорти. А на мен съдебният изпълнител ми повтаря: нямал доходи.
— И ти какво чакаш?
— Не чакам. Събирам.
Десислава взе телефона, плъзна с пръст по екрана и разгледа папката.
— Двадесет и три скрийншота? Леле. И какво ще ги правиш?
— Още не знам.
Лъжех. Знаех. Просто ме беше страх да го произнеса на глас.
През март Димитър замина на море, в луксозен хотел по Черноморието. Елица ми показа снимка, която той ѝ беше изпратил в чата. Басейн, шезлонг, коктейл с малко чадърче. Отдолу: „Почиваме, дъще! Като се върна, ще ти донеса подарък.“
Погледнах снимката. После отворих профила му. Беше качил цял албум — двадесет и осем кадъра. Петзвезден хотел. Стая с изглед към морето. Ресторантът на комплекса. Разходка с яхта. И тя — същата онази жена от снимката пред автосалона, с букетите. Руса, почерняла от слънцето, по бански.
Надписът под албума гласеше: „Една седмица щастие. Ол инклузив, 5600 лв. за двама.“
Сам беше написал сумата. Сам.
Запазих и това. Двадесет и четвъртият скрийншот.
На следващия ден Елица дойде при мен и поиска пари за курс по програмиране. Сто и шестдесет лева за два месеца.
— Ели, нямам сега — казах истината. — Изчакай до заплата, ще сметна какво мога да отделя.
— Ще поискам от татко — отвърна тя спокойно, сякаш беше най-нормалното нещо на света.
И тогава ме заля всичко наведнъж. Пет години броях всеки лев. Пет години отлагах зъболекаря, фризьора, нормалните зимни ботуши. Пет години носех едно и също яке, протрито по ръкавите. А той — море. Яхта. Пет звезди. Всичко включено.
Но замълчах. Още не беше моментът.
През април в училището имаше тържествена среща с родителите, нещо като ден на отворените врати. Дойдох направо от работа и дори не успях да се преоблека. Бях с тежките работни обувки и складовото яке. Димитър пристигна с бялата си кола. Слезе в костюм и с букет за класната.
Пред входа се бяха събрали и други родители. Той ме видя, но не извърна глава. Точно обратното.
— О, Мария! Още ли си в склада? Да ти помогна ли да си намериш някаква нормална работа?
Говореше високо. Нарочно. Две майки от родителския комитет гледаха към нас. Едната беше Калина, майката на най-близката приятелка на Елица. Тя знаеше за издръжката. Бях ѝ признала веднъж, когато не успях да дам парите за екскурзията. Тогава Калина плати вместо мен — двеста и четиридесет лева. Връщах ѝ ги три месеца.
— Работата ми е нормална — отвърнах.
— Да, да, разбира се. Седемстотин и шестдесет лева. Истински героизъм.
Знаеше заплатата ми. Елица му беше казала.
Калина направи крачка напред.
— Димитър, не мислиш ли, че стига?
Той я изгледа с престорено учудване. После се усмихна широко. Зъбите му бяха ослепително бели — явно си ги беше правил. Преди имаше отчупено парче на горния резец.
— Ама аз какво? Загрижен съм. Майка ѝ не може да я облече, не може да я запише на курсове. Аз предлагам помощ.
Помощ. Двадесет и четири хиляди лева неплатена издръжка. Помощ.
Стоях срещу него с работните си обувки. Бях пъхнала ръце в джобовете, за да не види как са се свили в юмруци. Ноктите ми се забиваха в дланите. Болеше. Но не казах нищо.
Димитър потупа Елица по рамото.
— Хайде, дъще. Ще покажеш на татко училището.
И двамата влязоха вътре. Елица дори не се обърна. Аз останах пред входа. Калина леко ме докосна по ръкава.
— Мария, добре ли си?
— Да — излъгах.
На паркинга стоеше колата му. Бяла, измита, лъскава. За петдесет хиляди лева.
Извадих телефона. Снимах регистрационния номер. Модела. Годината на производство.
Това вече не беше скрийншот от интернет. Това беше моя снимка. С дата. С местоположение.
Вечерта разпилях всичко върху масата. Не на екрана на телефона, а на хартия. Разпечатах двадесет и шест скрийншота. Под всеки написах: дата, източник, какво се вижда.
Снимката на колата пред автосалона — януари. Ресторантът — февруари. Автосервизът с Димитър в дъното на кадъра — март миналата година. Почивката на морето — март тази година. Двадесет и осемте снимки от албума, със сумата, посочена от самия него. Снимката на колата пред училището — април.