— Съди ме, ако щеш, докато се пенсионираш — каза Димитър и прекъсна разговора.
Останах права в кухнята, с телефона стиснат в ръка. На дисплея беше отворен профилът му. Нова кола — бяла, лъскава, снимана пред автосалон. Отдолу беше написал: „Заслужих си я.“ Три сърца. Четиридесет и две харесвания.
От пет години той не беше превел нито стотинка. Абсолютно нищо. Три дела, три съдебни решения, три изпълнителни листа. А по сметката на дъщеря ни — нула лева.
Работех като логистик в склад. Получавах около 760 лв. на месец. Само наемът за малката гарсониера ми гълташе 280. Елица вече беше на четиринадесет — растеше пред очите ми. Якета, маратонки, учебници, уроци по английски. Всичко беше върху мен. Всеки месец. Пет години без прекъсване.
А той качваше снимки.
Разтеглих кадъра с пръсти. Колата, дори по най-пестелива преценка, струваше поне 50 000 лв. Зад него се виждаха цветя в ръката на някаква жена. Димитър се усмихваше широко. Загорял, налят, доволен от себе си. На врата му проблясваше златен синджир — преди такъв нямаше.
И в същото време последното му обяснение до съдебния изпълнител беше: „Не работя, нямам доходи, живея с помощта на роднини.“
Седнах на масата. Пръстите ми сякаш сами намериха бутона. Направих снимка на екрана. Първата.
Оставих телефона пред себе си. След миг пак го взех. Отворих бележките и написах: „Папка. Скрийншоти. Димитър.“
Вечерта Елица се прибра от училище. Метна раницата в ъгъла и извади телефон. Нов. Не онзи, който ѝ бях купила за рождения ден на изплащане за 180 лв.
— Откъде е? — попитах.
— Татко ми го подари — отвърна тя, без дори да ме погледне.
— Татко ти?
— Да. Видяхме се в събота. Каза, че старият ми телефон бил направо срамен.
Срамен. Телефонът, който изплащах четири месеца. Срамен.
Прибрах кичур коса зад ухото си и замълчах. Ръцете ми бяха сухи и загрубели. Ноктите — изрязани късо. Осем часа в склада, после пазаруване, после вечеря. Така минаваше всеки ден. Пет години.
А Димитър раздаваше телефони.
Тогава все още се опитвах да вървя по „правилния“ път. Второто дело беше през ноември миналата година. Взех си отпуск от работа и изгубих надница — 64 лв. Отидох в съда за девет сутринта и чаках до един следобед. Димитър не се появи. Съдията прегледа документите, после погледна мен и каза: „Решението е във ваша полза. Изпълнителният лист ще бъде изпратен на съдебен изпълнител.“
Излязох от залата. В коридора беше студено, а линолеумът скърцаше под обувките ми. Още тогава знаех какво ще последва. Съдебният изпълнител ще звънне на Димитър. Той няма да вдигне. Ще се изпрати запитване до НАП. Оттам ще отговорят, че няма доходи. После ще се проверят банковите сметки. Банките ще кажат, че са празни. И дотам.
Точно така стана. След месец ми се обади съдебният изпълнител:
— Госпожо Мария, при длъжника не са установени доходи или имущество. Изпълнителното производство ще продължи при постъпване на нова информация.
При постъпване на нова информация. Същата вечер Димитър качи снимка от барбершоп. Нова прическа, подравнена брада. Надпис: „Обновяване.“ Седем харесвания от някакви момичета.
Скрийншот.
Две седмици по-късно Елица се върна от баща си с нови маратонки. Бели, с червена подметка. Познавах марката. Най-малко 240 лв.
— Хубави са — казах аз.
— Татко ми ги купи. Бяхме в мола. И рокля искаше да ми вземе, ама аз не пожелах.
— Много щедър баща имаш.
Елица ме изгледа. Усещаше всичко, но не искаше да говори.
— Мамо, той не е лош. Просто вие двамата не се разбирате.
Просто не се разбираме. Пет години без издръжка, три дела, 24 000 лв. натрупан дълг според изчисленията на съдебния изпълнител — и това било „просто не се разбираме“.
Отворих профила му. Димитър беше публикувал снимка от ресторант. Стек, чаша вино, залез зад огромен прозорец. Подписът гласеше: „Животът е един.“ Направих втори скрийншот.
После дойде трети. Четвърти. Пети.
Той сам показваше всичко. Направо се перчеше. Нови джанти за колата — скрийншот. Вечеря в караоке бар — скрийншот. Букет за 60 лв. за „любимата“ — скрийншот. Не го следях тайно. Не ровех. Той доброволно демонстрираше пред всички как живее. А пред съдебния изпълнител твърдеше, че няма пари.
Една вечер, докато вечеряхме, Елица каза:
— Татко работи при чичо Стоян. В автосервиза. Казва, че му плащат добре, само че не може официално.
Едва не изпуснах вилицата.
— При кой Стоян?
— Ами чичо Стоян. Има сервиз в индустриалната зона. Татко е там отдавна, май от три години.
Три години. На черно. Без данъци. Без издръжка. А съдебният изпълнител не можеше да направи нищо, защото на хартия той беше безработен.
Измих чиниите. Ръцете ми трепереха, но довърших до последната купичка. После седнах с телефона и намерих автосервиза в индустриалната зона. „Стоян Авто“. Три обекта, петнадесет служители, активна страница в социалните мрежи. Имаше снимки на майсторите. На една от тях видях точно онова, което ми трябваше.