В кухнята цареше такава тишина, че се чуваше как дъждът ситно почуква по перваза. Едностайният апартамент. Тапетите, които сама бях лепила преди три години. Масата, подарена ми от Десислава. Столовете, купени от OLX — по десет лева единият.
А той — голям попкорн.
След седмица телефонът ми звънна. Беше Димитър. Не търсеше Елица, а мен.
— Ти нормална ли си? Какво си направила? — крещеше толкова силно, че дръпнах телефона от ухото си.
— Здравей, Димитре.
— Стоян ми се обади! Някаква жена му писала, че ще му дойдат съдебни изпълнители! Изгони ме! Разбираш ли? Изгони ме!
— Пет години не плащаш издръжка.
— Каква издръжка пак?! Аз на Елица всичко ѝ купувам! Телефон, маратонки!
— Телефон за триста лева и маратонки за двеста и четиридесет. Общо петстотин и четиридесет лева за пет години. А по съдебното решение дължиш двадесет и четири хиляди.
— Ти смяташ ли ги тия неща?!
— Смятам ги. Пет години ги смятам. Всеки ден.
От другата страна настъпи пауза. После гласът му падна:
— Мария, колата ли ще ми запорират?
— Не аз. Съдебният изпълнител. Имаш автомобил за петдесет хиляди лева и дълг, трупан пет години. Какво очакваше?
— Това си е моята кола! Аз съм си я изкарал!
— Изкарал си я. На черно. Без данъци. И без издръжка.
Той прекъсна разговора.
Оставих телефона на масата. Ръцете ми не трепереха. За първи път от пет години.
Но два дни по-късно се обади Елица. И тогава вече стана наистина трудно.
— Мамо — гласът ѝ беше леден. — Вярно ли е, че си писала на чичо Стоян?
— Вярно е.
— Защо?
— Защото баща ти пет години не плаща издръжка. И работи без договор, за да не му удържат нищо.
— Но той ми купува неща! Той е нормален баща!
— Ели, той ти дължи двадесет и четири хиляди лева. На теб. По закон. За тези пет години.
— Не ми трябват парите му през съд! На мен ми трябва татко!
Тя плачеше. Чувах как се задавя между думите. Всеки неин хлип ме удряше някъде отвътре.
— Ти го остави без работа. Сега няма нищо. Доволна ли си?
— Аз не съм го уволнявала. Стоян го е освободил, защото се страхува от глоба.
— Заради теб!
И затвори.
Останах права с телефона в ръка. Навън валеше същият ситен дъжд. По стените бяха същите тапети. Около масата — същите столове за по десет лева.
Същата вечер Димитър ми изпрати съобщение: „Запорираха ми сметките. Утре взимат колата. Забраниха ми да напускам страната. Щастлива ли си? Дъщеря ти те мрази. Честито.“
Прочетох го и изключих телефона.
Легнах си. Таванът беше бял, с пукнатина в ъгъла. Два пъти я бях замазвала. И двата пъти пак избиваше. Като всичко в живота ми — покриваш го, заглаждаш, а то пак се показва.
Щастлива? Не. Но седемстотин и шестдесет лева за две души. Двеста и осемдесет за наем. Пет години без издръжка. Три дела. Корона в емотикон. „Съди ме до пенсия.“
Не заведох ново дело. Направих нещо друго.
На следващата сутрин в склада пак качвах кашони на третия стелаж. Както всеки ден. Дванайсет кашона, по петнайсет килограма. Всеки ден. Четири години вече работех там. А Димитър четири години взимаше пари в плик и си купуваше кола.
На обяд Десислава се приближи до мен.
— Какво стана?
— Запорираха му сметките. И колата. Сложили са му и забрана за излизане от страната.
— А Стоян?
— Глоба. Осемстотин лева. За работник без договор.
Десислава сви устни.
— Е, Стоян чак пък… не е той виновният.
— Стоян три години му е плащал в плик. Три години детето ми не получаваше пари, защото на хартия Димитър нямаше доход. Стоян не е невинна жертва. Стоян е част от цялата схема.
— Може и така да е. А Елица?
— Не ми говори. Трети ден.
Десислава замълча. Само сложи ръка на рамото ми и го стисна леко.
Минаха два месеца. Димитър не се обаждаше. Съдебният изпълнител удържа две хиляди и четиристотин лева от запорираните му сметки. Колата беше обявена за публична продан. Той започна официална работа — хамалин в складова база. Петстотин лева заплата. От тях сто двадесет и пет лева — издръжка. Всеки месец. Автоматично.
Първият превод дойде на дванайсети май.
Гледах екрана: „Постъпили 125 лв. Издръжка.“ Пет години. Първият превод за пет години.
Елица живееше при баба си. При майката на Димитър. Вече трета седмица. Идваше да си вземе дрехи и не казваше почти нищо. Само веднъж изрече:
— Ти съсипа татко. Заради теб вече нищо не му остана.
Искаше ми се да ѝ кажа: на мен пет години нищо не ми беше останало. Но не го направих.
Димитър изтри профила си в социалните мрежи. Публикацията от Турция се оказа последната.
Разправят, че на всички обяснявал как съм го „унищожила финансово“. Как съм му скроила номер. Как съм го лишила от работа. За петте години без издръжка не споменавал. За колата за петдесет хиляди лева — също.
А аз продължавам да живея в същия едностаен апартамент. Същите тапети. Същите столове. Същите седемстотин и шестдесет лева заплата. Само че вече има още сто двадесет и пет.
Елица не ми звъни.
Прекалих ли? Или първият, който прекали, беше той — с пет години без нито лев?