Направих кратко мълчание. Взех си резен мандарина и го сдъвках спокойно.
— Вторият вариант е следният. Отивам при адвокат. Подавам сигнал в полицията за измама в значителен размер. Записът от камерата отива към преписката. Банковите извлечения — също. Свидетели, че сватбата е била планирана от двама ни, има достатъчно: моите родители, вашите родители, ресторантът, водещият, флористите. Всички ще потвърдят. Отделно завеждам граждански иск за връщане на цялата сума плюс обезщетение за неимуществени вреди. Красимир, на теб може и да ти се размине леко — условна присъда, примерно. Но за Светлана Филипова, като съучастник и човекът, получил парите, нещата могат да станат доста по-сериозни. Не сте в пенсионна възраст, няма да мине номерът с „бедната болна жена“.
Светлана Филипова се разрида. Не театрално. Истински.
— Десислава Борисова, дете мое… ние не сме искали лошо… Красимир просто…
— Не съм ви дете, Светлана Филипова. И вече никога няма да бъда. Решавайте. Давам ви два часа.
Избраха първия вариант. Разбира се.
След около четиридесет минути по сватбената сметка отново се появиха същите шест хиляди лева. Преводът беше от картата на Светлана Филипова. Явно още не беше успяла да ги премести другаде. За мой късмет.
До сутринта Красимир си събра багажа — трите тениски, лаптопа и игровата конзола. С каквото беше дошъл, с това си и тръгна. Само че този път — обратно при майка си.
На прага се обърна и ме погледна като човек, който очаква чудо:
— Деси, помисли си още малко, а? Може пък да се оправим. Аз те обичам.
Гледах го и единственото, което ми мина през ума, беше: Боже, аз наистина ли щях да остарявам до този човек?
— Красимир. Тръгвай вече. И знаеш ли какво? Благодаря ти.
Той примигна объркано.
— За какво?
— Че се показа какъв си сега. А не след две години, когато можеше вече да имаме дете, общ кредит и една фамилия.
Затворих вратата след него. Превъртях и двете ключалки. После се облегнах на нея с гръб.
И за първи път от година и половина си поех въздух истински.
Епилог.
Сватбата беше отменена. От ресторанта ни върнаха половината капаро, а другата половина задържаха като неустойка по договор. Флористите и водещият върнаха всичко — оказаха се човечни хора и влязоха в положение. Рокля така и не бях купила. Слава Богу, все отлагах избора. Може би нещо в мен е усещало.
Шестте хиляди лева, преведени от Светлана Филипова, останаха при мен. Приех ги като обезщетение за нервите, унижението и цялата мръсотия. Внесох ги в банка на депозит. А сватбеното пътешествие, за което бях спестявала, все пак се състоя. Година по-късно. Заминах за две седмици в Грузия. Сама. И си изкарах великолепно.
С Красимир повече не се видях. Веднъж, след около половин година, ми писа в месинджър: „Деси, на мама ѝ откриха рак, не е лъгала за болките. Може ли да ми простиш?“ Не отговорих. Не защото съм жестока. А защото това пак беше манипулация. Отново. До последно.
Наскоро една приятелка ме попита:
— Деси, а ако нямаше камера? Ако тогава не я беше купила?
Замислих се. Доста дълго.
— Знаеш ли, Мила Лъвова… ако не беше камерата, щях да му дам и останалите пари. После щях да живея с човек, който ме е обрал, обвинил и унизил пред собствената си майка. Щях да го наричам съпруг. И щях да му готвя мусака.
— Ужас.
— Не е ужас. Това е обикновеният живот на милиони жени, които нямат камера в коридора.
Между другото, камерата още си е там. Не съм я махнала.
Не защото съм параноична. А защото човек никога не знае. Животът е дълъг. Записът е в облака. И винаги може да бъде изваден.
Моят съвет към всички жени е прост: сложете си камери. Пазете банковите извлечения. И никога — чувате ли, никога — не превеждайте всичките си спестявания по „обща сметка“ с мъж, който още не е внесъл в нея нито един лев.
Любовта е прекрасно нещо. Но банковото извлечение е далеч по-надеждно.