Нарочно забавях всяко движение. Не защото ми трябваше време за мандарините, а защото ми трябваше време да не избухна. Да не кажа нещо, след което връщане няма. Или да не направя нещо, за което после щях да се срамувам.
— Светлана Филипова. Краси. Само момент. Нека си изясня картинката. Красимир е превел от общата ни сватбена сметка шест хиляди лева на вас, Светлана Филипова. На вашата карта. Преди три седмици. Видях го в извлечението. А сега двамата твърдите, че аз съм ги откраднала?
— Какъв превод?! — изписка Светлана Филипова, сякаш я бяха ощипали. — Никакъв превод не е имало! Краси, кажи ѝ!
— Не е имало — потвърди Красимир, без да мигне. — Мамо, не я слушай. Тя пак нещо е объркала.
Погледнах ги един след друг. Сина. Майката. Розовата блуза. Смъкнатите боксерки на Красимир с надпис „I love beer“.
И тогава всичко се подреди в главата ми с отвратителна яснота.
Опитваха се да ме преметнат. Но не просто да ме преметнат — искаха да ме изкарат крадла, та накрая аз да им платя още, за да „замажем положението“.
Вероятно планът им е бил гениален в своята простота: „Десислава е възпитана, не обича скандали, ще се уплаши от обвинението и ще даде и останалите си четири хиляди, само и само всичко да се потули. Шестте вече са при мама. Общо — десет хиляди в семейната касичка на Илиеви. Сватбата я отменяме, а Десислава да се оправя.“
Прекрасно. Почти елегантно. Да му се възхити човек.
Точно тогава взех телефона си.
— Краси, помниш ли камерата в коридора? Онази, която сложих през септември?
Той се вцепени.
— Каква камера?
— Малката. Черната. Записва в облак. Стои на етажерката за ключове, между ръкавиците и шапките. Показвах ти я. Даже ти казах: „Краси, ако влезе някой чужд, ще го видим.“
Лицето му изгуби цвят.
— Така. Чужди хора не са влизали. Но ти си влизал. Заедно с майка си. На двайсети ноември. По обяд. Аз бях на работа. И знаеш ли какво сте правили?
Натиснах „play“.
На екрана се появи нашият коридор. Красимир и Светлана Филипова свалят палтата си. После тръгват към кухнята.
И звукът. Микрофонът беше записал всичко.
Красимир: „Мамо, преведох шестте хиляди на твоята карта. Само не ги пипай засега, ясно? След месец ще ги върна уж обратно, ако Деси не забележи. Или ще кажа, че съм сбъркал.“
Светлана Филипова: „А ако забележи?“
Красимир: „Ще ѝ кажа, че тя ги е изхарчила и е забравила. Или направо ще я обвиня, че ги е откраднала. Деси е мека като парцал, ще се паникьоса и ще даде още пари, само да не си тръгна. Тя ми се кланя, мамо.“
Светлана Филипова се засмя: „Краси, голям артист си. А парите — за онзи апартамент край София, както се разбрахме, нали?“
Красимир: „Да, мамо. За първоначалната вноска. Ще го оформим на твое име. Деси нищо няма да разбере.“
Записът свърши.
В кухнята настъпи такава тишина, че можех да чуя как лампичката в хладилника примигва.
Светлана Филипова стана почти същия цвят като блузата си. Красимир пък заприлича на прясно варосана стена.
— Това… това е монтаж! — изхриптя той.
— Краси — усмихнах се аз. — Какъв монтаж? Запис от камера е. С метаданни. С дата, час, IP адрес на облака. Всяка експертиза ще го потвърди. А аз, както знаеш, работя в маркетинг — имам позната юристка, която такива случаи ги закусва с кафето.
— Деси, хайде да поговорим! — Красимир понечи да се хвърли към мен.
Не помръднах.
— Стоп. Сядай на стола. И двамата сядате. От този момент ще говори само един човек. Аз.
Седнаха. Изненадващо послушно, между другото.
— Красимир. Светлана Филипова. Имате два варианта. Първият — до полунощ днес шестте хиляди лева се връщат по сватбената сметка. Красимир си събира багажа и напуска жилището ми до края на седмицата. Сватбата се отменя по взаимно съгласие, ресторантът и всички изпълнители се уведомяват, а платените аванси делим наполовина според касовите бележки. Аз на никого нищо не разказвам.