Сметката, дори в най-скромния вариант, излизаше около двайсет хиляди лева. И това беше долната граница, не някакъв разкош.
Тогава Красимир Илиев заяви много сериозно, почти тържествено:
— Деси, предлагам да направим така. Аз внасям моята половина — десет хиляди лева — в отделна сметка. Ти внасяш твоята. И плащаме всичко оттам, за да е чисто и ясно.
На мен ми олекна. Хареса ми, че мисли практично. Открих отделна сметка и преведох в нея шест хиляди лева от личните си спестявания. Това бяха всичките ми пари до стотинка — събирани три години за сватбено пътешествие. После родителите ми добавиха още четири хиляди. Баща ми извади скритите си пари за черни дни, майка ми продаде златните обеци на баба. „Дете, за сватба е. Няма да жалим.“
Красимир внесе… нула.
— Деси, сега един проект ми гори под краката, бонусът ми се бави. До ноември ще преведа всичко, обещавам.
Кимнах. И му повярвах.
През септември междувременно едва не ни обра една съседка наркоманка. Беше влязла у Гинка Радева от третия етаж и беше измъкнала кожено палто и лаптоп. Аз се изплаших сериозно — по сватбената сметка вече стояха десет хиляди лева, у дома понякога държахме пари в брой, а и заплатата ми идваше по карта. Затова купих малка камера за коридора. С микрофон, със запис в облак, свързана с телефона ми. На Красимир му казах, разбира се, но ей така, между другото. Той поклати глава, каза „добре“ и след пет минути вече беше забравил.
Аз също почти не мислех за нея. Камерата си работеше, лампичката премигваше и толкова.
През ноември получих годишен бонус — две хиляди и четиристотин лева. Беше прилична сума. Веднага ги преведох по сватбената сметка.
През декември заминах за три дни при родителите ми. Баща ми трябваше да влезе за планова операция на коляното. Нищо животозастрашаващо, но исках да съм до тях.
Красимир остана сам в апартамента.
Когато се прибрах, видях, че от сватбената сметка липсват шест хиляди лева.
Първата ми мисъл беше, че е някакъв банков бъг. Отворих извлечението. Не беше бъг. Имаше превод. Шест хиляди лева. Получател — Светлана Филипова.
Майката на Красимир. По нейната карта. От нашата обща сметка.
Седях на кухненската маса и не успявах да си поема въздух нормално. Тоест дишах, но някак накриво — вдишвах, а при издишването имах чувството, че някой ми е седнал върху гърдите.
Отидох при Красимир. Без сцени. Без крясъци. Поне в началото.
— Краси. Шест хиляди лева от общата сметка. Преведени на майка ти. Какво е това?
Той вдигна поглед от телефона.
— А, това ли. Мама имаше нужда за лечение. Кръстът я мъчи. Взех ги назаем, ще ги върна след месец.
— Краси. Ти си превел от НАШАТА сметка. Сметката за сватбата. Шест хиляди лева. Без да ме попиташ. На майка си. За „лечение“. Правилно ли разбирам?
— Деси, тя ми е майка. Нямам ли право да ѝ помогна?
— Не, нямаш право да взимаш еднолично общи пари. Те са за сватбата ни. Общи пари означава общо решение. Това първо. И второ — там всъщност няма твои пари. Нито лев. Там са моите шест хиляди и четирите хиляди от родителите ми. Ти още не си внесъл нищо.
Красимир се намръщи, сякаш аз бях дребнава.
— Деси, не започвай. Ще ги сложа. Казах ти вече. Чакам бонуса през декември. До Нова година всичко ще е върнато.
До Нова година не беше върнато нищо. До пети декември — също.
А на осми декември се прибрах от работа и заварих истински спектакъл.
Мястото — пак кухнята. Красимир — по бельо. Майка му — с розова блузка и лице на главен прокурор.
— Ти си крадла! Шест хиляди лева! Къде са парите, Десислава?!
Примигнах. Веднъж. После втори път.
— Краси. Обясни ми, моля те. Какви шест хиляди лева търсиш от мен?
— Не се прави! Влязох в банката — от сметката липсват шест хиляди! ШЕСТ ХИЛЯДИ! Майка ми също може да го потвърди!
Светлана Филипова кимна важно, сякаш току-що беше заверила нотариален акт.
— Десиславче — подхвана тя с меден глас, — с Краси решихме, че за сватба още е рано. Първо нека той си върне парите, които ти… как да го кажем по-меко… си си присвоила. А после ще видим.
Стоп.
Не, чакай.
Стоп, стоп, стоп.
Бавно оставих на масата ножа, с който белех мандарините.