— Ти си крадла. Шест хиляди лева. Къде са парите, Десислава Борисова? Кажи си всичко пред майка ми, иначе сватба няма да има.
Красимир Илиев се беше изтъпанил насред кухнята по боксерки и чорапи. Лицето му пламтеше, вените на врата му бяха изпъкнали, а в ръката си стискаше банково извлечение — намачкано така, сякаш го беше душил поне десет минути, преди да нахлуе при мен. Зад гърба му стоеше майка му. Светлана Филипова. С розова блуза, свити устни и физиономия на съдебен заседател, дошъл да гледа показен процес.
Аз пък седях на масата и белех мандарини. Декември беше, Нова година наближаваше. А след два месеца трябваше да се женим.
„Трябваше“ — впоследствие се оказа най-важната дума.
— Красимире — произнесох тихо, без да бързам, и довърших мандарината. — Седни. После го кажи пак. Бавно. Да го разбера и аз.
— Да седна?! Ти си ми откраднала шест хиляди лева! Сядането тепърва ще е за теб — за кражба!
Светлана Филипова кимна важно. Явно сценката беше репетирана.
Оставих мандарината в чинийката, взех телефона си, отворих приложението и обърнах екрана към Красимир Илиев.
— Красимире, помниш ли камерата в коридора? Онази, която сложихме през септември, след като обраха съседката? Спомняш ли си кой я монтира? Кой плащаше облачното съхранение? Чий е профилът, чия е паролата? Ще ти помогна — мои. Всичко е мое.
Той пребледня почти мигновено. Сякаш някой беше отворил кранче и беше източил цялата боя от лицето му.
— Казах да седнеш — повторих. — Ще гледаме кино.
А всичко започна година и половина по-рано.
Накратко за мен: Десислава Борисова, двадесет и осем години, маркетолог в малка агенция. Заплатата ми беше прилична — около две хиляди и четиристотин лева чисто, плюс бонуси. Имах собствен едностаен апартамент на ипотека — вноската беше шестстотин и четиридесет лева месечно, оставаха още осем години. Карах старичък „Поло“, също на изплащане, почти довършено.
С Красимир Илиев се запознах през февруари две хиляди двадесет и трета. В приложение за запознанства. На тридесет и две, „проектен мениджър в IT“ — после се оказа, че е техническа поддръжка, но кой ли не си лъска малко профила. Беше висок, с трапчинка на бузата, имаше чувство за хумор и не пиеше бира направо от бутилката. По днешните стандарти — направо принц.
След четири месеца се нанесе при мен.
— Деси, давам по хиляда лева за наем, това е пълна глупост. По-добре да дойда при теб, а спестеното да го слагаме в общ бюджет. За почивка, за сватба.
„Общ бюджет.“ Тогава направо се разтопих. Ето го, зрял мъж. Мисли за бъдещето.
Пристигна със стар лаптоп, три тениски и игрова конзола. Нито мебели, нито техника, нито нещо полезно за дома. Само непоклатимото убеждение, че моят апартамент вече е „нашият“.
Още през първия месец от съвместния ни живот стана ясно следното:
„Общ бюджет“ означаваше аз да плащам всичко, а Красимир Илиев „после да ми върне“.
Аз готвех. Аз чистех. Аз пусках пералнята.
— Деси, ти си жена, твоите ръце са по-нежни — обясняваше той.
Сметките ги покривах аз.
— Сега имам кредит за конзолата, изтърпи малко.
Майка му идваше всяка неделя на супа и манджа. Готвех ги, разбира се, аз.
След половин година Красимир Илиев ми предложи брак. На алеята край реката. С пръстен от златарски магазин за четиристотин лева. По-късно съвсем случайно видях цената в съобщенията му: „Мамо, намерих за четиристотин, става ли?“ До майка му. Преди предложението. Романтика, да ѝ се не види.
Казах „да“. Защото го обичах. Защото му вярвах. И защото тридесетте вече се виждаха на хоризонта, всичките ми приятелки бяха омъжени, а аз какво — по-лоша ли бях?
Подготовката за сватбата започна през август. Избрахме април. Ресторант, шейсет гости, изнесена церемония, фотограф, видеограф, водещ и цветна украса.