Но прозорците гледаха към вътрешния двор, а детската стая не беше просто ъгъл с легло – в нея спокойно се събираха бюро, гардероб и място за игра.
За Росица Валентинова почти не отваряха дума. Не защото бяха станали великодушни или защото всичко беше забравено. Просто нямаха сили отново да въртят същата болка, да я разнищват и преживяват отначало.
Понякога тя звънеше на Васил Емилов. Разговорите им постепенно се скъсяваха. В гласа ѝ вече я нямаше онази предишна сигурност, нито заповедният тон, нито обичайните поучения. Веднъж Елена Александрова неволно чу как той казва в слушалката:
– Не, мамо, нямаме свободни пари. Плащаме ипотека.
И за пръв път в тези думи нямаше нито вина, нито оправдание, нито молба да бъде разбран.
За ателието на Дарина Кирилова разбраха през есента.
Елена Александрова срещна пред един магазин стара съседка на свекърва си. Заговориха се уж за дреболии, а жената сама подхвана темата.
Дарина Кирилова все пак била наела помещение. Росица Валентинова изтеглила потребителски кредит, добавила каквото имала заделено и набързо пуснала наематели в градския апартамент, с надеждата наемът да покрива поне месечната вноска.
Мястото до пазара уж било оживено, но не достатъчно. Хората влизали, питали колко струва и си тръгвали. Поръчки за пердета по размер имало рядко. Да се скъсят панталони, да се смени цип – такива неща се намирали. Само че с подобни дребни услуги не можеш да избиеш наем от около хиляда и четиридесет лева.
След три месеца втората шивачка напуснала. Още месец по-късно оверлогът се повредил. Накрая Дарина Кирилова затворила ателието.
И с квартирантите не ѝ провървяло.
Едното семейство се изнесло, без да плати последния месец. Другите оставили неплатени сметки и прогорен перваз на кухненския прозорец. За първи път от много години Росица Валентинова погледнала на своята „спасителна“ квартира не като на семеен коз, а като на източник на безкрайни грижи.
Тя се обади през януари.
Елена Александрова тъкмо режеше салата, Ясмина Пиринкиа си играеше наблизо, а Васил Емилов сглобяваше нови табуретки.
– Майка ми е – каза той, след като погледна екрана.
Елена Александрова не отвърна нищо.
Васил Емилов излезе в другата стая, но откъслечни реплики пак стигаха до кухнята.
– Да, мамо… Разбрах… Не, няма как да поема плащането… Не е защото не искам… Защото имам семейство и задължения… Мамо, стига вече, недей…
След няколко минути се върна и седна на масата.
– Иска помощ да намери нормални наематели. Казва, че е изморена.
– А ти какво ѝ отговори?
– Че ще попитам колегите. Само това.
Елена Александрова кимна. Така беше правилно. Да не позволят отново да ги въвлекат в чужда буря, но и да не превръщат старите обиди в отмъщение.
– Съжаляваш ли я? – попита тя тихо.
Васил Емилов помълча.
– Да. Съжалявам я. Но май за първи път наистина разбрах нещо. Състраданието не бива да се плаща със собственото спокойствие.
Елена Александрова се усмихна едва забележимо.
– Късно го разбра, но все пак го разбра.
Той се подсмихна.
Вечеряха в своята кухня. Навън валеше сняг. В детската, върху перваза, светеше малка лампа във формата на къщичка, която Ясмина Пиринкиа включваше всяка вечер. Хладилникът равномерно бръмчеше, чайникът щракна и Васил Емилов стана да налее чай.
Обикновена вечер. Обикновено семейство. Само че вече никой не можеше да влезе и да каже: „Освобождавайте жилището.“
Понякога Елена Александрова още си спомняше лицето на Росица Валентинова в онзи миг, когато спокойно беше произнесла: „Добре, ще се изнесем.“
Вероятно свекърва ѝ до последно бе вярвала, че синът ще започне да я убеждава, снаха ѝ ще се разплаче и всичко ще завърши по стария, познат начин: „Добре, мамо, както кажеш.“
Но дори най-здравата зависимост се къса с едно-единствено решение. След него хората просто подреждат вещите си в кашони и тръгват към собствения си живот.
И може би най-трудният семеен въпрос изобщо не е за парите. А за онзи момент, в който благодарността трябва да спре, преди да се превърне в доживотен данък.