– Елена, почакай – пресипнало се обади Васил Емилов.
Но тя вече беше тръгнала към стаята, за да вземе Ясмина Пиринкиа.
Пътят обратно им се стори безкраен.
Ясмина заспа в колата, отпуснала глава върху плюшената си играчка. Васил Емилов караше, без да продума, впил пръсти във волана толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Елена Александрова също мълчеше. Не защото се цупеше. Не и защото искаше да го наказва с тишина. Просто беше изтощена. Понякога един разговор приключва не когато всичко е изречено, а когато вече няма какво повече да се обяснява.
Когато се прибраха, първо сложиха Ясмина да спи. После двамата седнаха в кухнята.
– Нарочно ли го направи? – попита най-сетне Васил Емилов.
– Кое по-точно?
– Това с „добре, ще се изнесем“. Каза го така, сякаш вече си взела решение.
– Не го взех днес – отвърна Елена Александрова. – Взела съм го отдавна. Само се надявах да не стигаме дотук.
Той сведе поглед.
– Аз съм виновен. Не трябваше да казвам на майка ми за парите.
– Не става дума само за парите, Василе. През цялото това време майка ти е гледала на апартамента като на средство да ни държи в ръцете си. Просто досега ѝ е било удобно да не го изрича.
– Изпусна се. Беше ядосана.
– Не. Каза онова, което наистина мисли. В такива моменти хората не правят случайни грешки. Тогава най-често казват истината.
Дълго време той не отговори. После попита тихо:
– И какво ще правим сега?
– Сега ще намерим квартира за няколко месеца. След това ще изтеглим ипотечен кредит. Имаме пари за първоначална вноска. Имаме и помощта за детето. Да, ще ни бъде трудно. Но поне никой повече няма да ни напомня колко струва неговото „добро“.
Васил Емилов седеше неподвижно и гледаше в масата. Елена Александрова виждаше, че го боли. Той не беше от онези мъже, които тичат при майка си при всяка нейна дума. Не беше безволев син.
Но дълбоко в него още живееше старият детски навик: майката трябва да се пази, майката не бива да се огорчава, майката винаги иска най-доброто.
– Наистина ли искаш да си тръгнем? – попита той.
– Искам да отключвам дома си със собствен ключ и да знам, че никой няма да ни изхвърли оттам заради чужди желания.
След седмица вече бяха намерили квартира под наем.
Не беше близо до детската градина. Не беше толкова светла, колкото ѝ се искаше на Елена Александрова. Нямаше и съдомиялна, с която тя вече беше свикнала. Но имаше отделна стая за Ясмина Пиринкиа.
Вечерите им минаваха в опаковане. Елена Александрова прибираше чинии и чаши в кашони, надписваше ги с маркер: „кухня“, „книги“, „играчките на Ясмина“.
Ключовете Васил Емилов занесе на майка си сам. Прибра се късно, с посивяло лице и зачервени очи.
– Какво ти каза? – попита Елена Александрова.
– Че съм неблагодарен. Че ти си ме настроила срещу семейството. Че Дарина Кирилова поне се опитва да постигне нещо, а ние мислим само за себе си.
– А ти?
– Аз за първи път в живота си не започнах да се оправдавам.
Първият месец в наетото жилище ги удари тежко.
Сутрин Елена Александрова водеше Ясмина в градината, после отиваше на работа в счетоводството. Вечер я вземаше, готвеше, преглеждаше сметките и пресмяташе всеки разход.
Васил Емилов поемаше допълнителни посещения по адреси. Работеше като майстор по монтаж на климатици и вентилационни системи, а сезонът тъкмо започваше. И двамата се прибираха толкова изморени, че заспиваха почти в мига, в който главите им докоснеха възглавниците.
Въпреки това спестяванията им не се стопиха. И когато в банката служителката подреди пред тях различните варианти за ипотека, Елена Александрова не усети паника. Почувства облекчение.
– Месечната вноска ще бъде около шестстотин и двайсет лева – каза жената и плъзна разпечатката към тях. – С вашата първоначална сума и с помощта за детето. Срокът е двайсет години.
Двайсет години звучаха страшно. Но още по-страшно беше отново да зависят от нечие настроение.
Не намериха жилище веднага. Елена Александрова обиколи с брокерката почти половината град и огледа десетки варианти. Накрая се спряха на малък двустаен апартамент в нова сграда в покрайнините. Беше далече. Нямаше луксозен ремонт.