и преправяне по мярка. Освен това ще шия пердета. Точно такива услуги сега много се търсят. Хората вече по-рядко купуват ново, по-често поправят и променят старото.
Елена Александрова я слушаше, без да я прекъсва. Самата идея не звучеше налудничаво. Наистина имаше хора, които скъсяват панталони, сменят ципове, дават завеси за корекция. Проблемът не беше в това. Проблемът беше кой ще извади парите в началото.
– Колко ти трябват? – попита Васил Емилов.
Росица Валентинова сякаш само това беше чакала.
– Дванайсет хиляди лева. Машини, оверлог, маса, табела, наем за два месеца, дреболии за старта. За вас не е непосилно. Нали имате заделени пари.
Елена Александрова бавно остави чашата си върху масата.
– А вие откъде знаете каква сума сме успели да спестим?
Свекърва ѝ не погледна към нея, а към сина си.
– Васил ми е споменавал. Какво толкова? От майка си ли ще крие?
Елена Александрова обърна очи към мъжа си. Той сведе поглед с виновно изражение.
– Не съм мислел, че ще се стигне до този разговор – промълви той. – Казах само, че събираме.
– И си казал колко – отвърна тя също толкова тихо.
Дарина Кирилова театрално завъртя очи.
– Господи, може ли без това? Не ги искам завинаги. Ще ги върна. Не утре, ясно, но малко по малко. Семейство сме все пак, или не сме?
– Семейство сме – кимна Елена Александрова. – Именно затова питам. Дарина, правила ли си сметка кога ателието ще излезе на нула?
– Каквооо?
– Колко поръчки трябва да имаш на месец, за да покриваш само наема? Не говоря за печалба. Говоря да не работиш на загуба.
Дарина Кирилова замълча за миг.
– Е, имам някаква представа.
– „Някаква“ не е число. Колко е наемът?
– Хиляда и петдесет лева. Но мястото е хубаво.
– И депозит за още един месец?
– Да.
– После ремонт, ток, консумативи, касов апарат. Ако смяташ да вземеш втора шивачка, вече няма да минеш само като самонаето лице, ще трябва фирма или поне ясна регистрация. Данъци, осигуровки – и тях ли си сметнала?
– Елена, ти както винаги… – Дарина Кирилова се намръщи. – С теб човек не може да поговори нормално. Все едно нарочно рисуваш най-черния сценарий.
– Не рисувам нищо. Говоря с числа. Дванайсет хиляди лева не са пари за пакет салфетки.
Росица Валентинова издиша шумно и раздразнено.
– Стига си разпитвала момичето като на изпит. Не сме в банка. От вас се иска помощ, не финансова проверка.
– Помощта може да изглежда по различен начин – каза Елена Александрова. – Можем да помогнем с бизнес план, да прегледаме договора за наем, да обясним как стоят нещата с данъците. Но да дадем половината си спестявания за нещо, което не е пресметнато докрай – не можем.
– Не можете? – повтори свекърва ѝ. – Или просто не искате?
Васил Емилов прокара длан по челото си.
– Мамо, сумата наистина е голяма. Трябва да помислим.
– Какво има да мислите? – гласът на Росица Валентинова се повиши. – Шест години ви държа в моя апартамент. Шест години! Ако бяхте под наем, досега щяхте да сте дали десетки хиляди левове. А вие през това време сте си направили възглавница и сега пак недоволствате.
– Не недоволстваме – каза Васил Емилов. – Спестяваме за собствено жилище.
– Собствено? – свекърва му се усмихна криво. – Че в жилище живеете. Или моят апартамент вече не ви е достатъчно добър?
Точно тогава Елена Александрова произнесе онова, което отдавна стоеше заседнало в гърлото ѝ.
– Росица Валентинова, ние не живеем в наше жилище. Живеем във вашето. И днес вие го казахте съвсем ясно.
Около масата настъпи тишина.
После свекърва ѝ изрече думите, които преобърнаха всичко:
– Щом не искате да помогнете на Дарина Кирилова, до края на месеца освободете апартамента.
Само няколко секунди след това вече нищо не беше същото.
Първа от масата се изправи Елена Александрова.
– Добре – каза тя. – Ще се изнесем.
Росица Валентинова примигна.
– Не съм казала още днес.
– Права сте. Апартаментът е ваш. Значи е време и ние да живеем според собствените си условия.