– Щом не желаете да помогнете на Дарина Кирилова, до края на месеца освободете жилището – произнесе Росица Валентинова с такава невъзмутимост, сякаш просто беше помолила някой да ѝ подаде захарта.
Елена Александрова не успя веднага да осмисли думите. На масата още стояха чашите с изстиващ чай, чинията с меки кифлички с извара и малка купичка сладко. В съседната стая шестгодишната Ясмина Пиринкиа се беше свила на дивана и оцветяваше хартиена кукла, изрязана от старо списание.
Васил Емилов застина с лъжицата във въздуха.
– Мамо, ти сериозно ли говориш?
– А кое му е странното? – Росица Валентинова приглади салфетката до чинията си. – Шеста година живеете в моя апартамент, плащате само сметките, а когато трябва да се помогне на собствената ти сестра, изведнъж нямате пари. Тогава няма защо да се сърдите. Жилището е мое и аз решавам какво да правя с него.
Елена погледна към съпруга си. Лицето му беше като на човек, получил тежък, тъп удар. В подобни разговори той винаги реагираше със закъснение. Не защото не разбираше. Просто до последно вярваше, че близките хора няма да изрекат на глас онова, което отдавна са си намислили.
Елена обаче схвана всичко още в първия миг.
Този разговор тя очакваше от сряда, когато Росица Валентинова се обади и с прекалено бодър тон каза:
– В събота елате всички. Ще седнем, ще си поговорим по семейному за една работа. На Ясмина ще направя палачинки.
Когато свекърва ѝ употребяваше израза „по семейному“, това никога не означаваше просто чай и палачинки. Значеше, че решението вече е взето, ролите са раздадени, а от останалите се очаква единствено да кимнат в правилния момент.
До вилата пътуваха почти без думи.
От задната седалка Ясмина разказваше за детската градина, за приятелката си Виолета Емилова, която рисувала най-хубавите пеперуди, и за песничката, която учели за празника.
Васил кимаше, но отговаряше несвързано. Елена гледаше през прозореца и мислеше за парите в сметката им – 24 800 лв. Три години без почивка. Три години без случайни покупки. Три години таблици с разходи, отказ от всяка излишна вещ и безкрайното „не сега, по-късно“.
Тази сума не беше просто спестяване. Тя беше първата вноска за техен собствен дом.
Росица Валентинова прекарваше почти цялата година на вилата.
Къщата беше здрава, добре изолирана, с газов котел, малка баня и две оранжерии. Двустайния апартамент в града тя преди шест години беше „дала на младите“.
Точно така го разказваше на съседи и роднини. Само Елена още от първия ден правеше разлика между „дала“ и „пуснала ги да поживеят“. По документи собственик беше единствено Росица Валентинова. Никой друг.
На обяд свекърва ѝ най-напред разпитва внучката за градината, после се оплака от цените по магазините, а след това съвсем плавно насочи разговора към по-малката си дъщеря.
– Дарина Кирилова ми е умница – каза тя с онази особена гордост, която Елена слушаше от години. – Ръцете ѝ са златни. Шие така, че не можеш да различиш от купено. Само трябва да започне собствена работа, а не да се бъхти за някого срещу жълти стотинки.
Дарина Кирилова седеше до нея – слаба, гласовита, с нова прическа и маникюр в цвят на топло мляко. Беше на двадесет и шест. През последните пет години ту започваше работа в салон за пердета, ту напускаше, ту шиеше детски рокли по поръчка, ту се отказваше, защото „клиентите я изцеждали“.
Сега, както стана ясно, тя имаше нова мечта.
– Намерих помещение до пазара – оживи се Дарина Кирилова. – Малко е, но минават много хора. Искам да отворя ателие за ремонт на дрехи и корекции.