Сякаш някой ги беше лишил от нормална храна и ги беше осъдил да обикалят боси из тревата.
През целия ден двамата се мяркаха из двора като безплътни сенки. Веселин Яворов дори направи опит да стигне до селското магазинче, но, за негов ужас, то се оказа затворено за инвентаризация.
Към привечер, тъкмо когато с умишлено силно стържене започнах да настъргвам жилавата тиква на едро ренде, свекърва ми нахлу в кухнята. Беше се преоблякла в градските си дрехи, а в ръцете си стискаше празната чанта така нервно, сякаш от нея зависеше спасението ѝ.
— Дарина Орлова, предай на Преслав Богданов… ние ще тръгваме — промълви тя, без да ме поглежда, и припряно нагласи яката си. — Съвсем ни изскочи от ума, че утре Мария Велизарова има празник. Трябва да търсим подарък.
— Как така ще тръгвате? — оставих рендето и си придадох най-огорчения вид, на който бях способна. — Росица Валентинова, та ние още не сме приключили с детокса! Утре сутринта по програма имаме салата от пресни глухарчета. Вече си набелязах най-крехките листенца на поляната.
При думата „глухарчета“ откъм коридора се чу трясък. Веселин Яворов се беше спънал в собствените си обувки, докато бързаше да се измъкне навън.
— Друг път, Дарина Орлова! Непременно друг път! — извика той от стълбите, раздрънквайки ключовете за колата.
С Преслав Богданов застанахме до портата и проследихме как вишневият автомобил изхвърча с превъртане на гуми по черния път, вдигайки след себе си плътен облак прах.
Щом колата изчезна зад завоя, мъжът ми ме придърпа към себе си и избухна в такъв заразителен смях, че и аз не издържах.
— Видя ли му физиономията? — едва успя да изрече Преслав Богданов през смях. — Глухарчетата окончателно го довършиха!
Усмихнах се блажено, развързах престилката си и се върнах в кухнята. От тайника, който бях устроила зад бурканите с туршии в най-задния килер, извадих ароматен суджук, парче хубав кашкавал и пресен хрупкав багет.
Оттогава минаха почти три месеца. Нашата къща извън града отново се превърна в онова спокойно място, където ухае на цветя и на истинска домашна вечеря. Росица Валентинова вече звъни на Преслав Богданов веднъж седмично, но всеки път намира убедителна причина да не ни гостува. А аз при всеки разговор с бодър глас ѝ съобщавам, че сме преминали на режим с разтопена вода и покълнал лен.
Разправят, че след онзи уикенд Веселин Яворов сам се научил да си вари пелмени. А аз запомних нещо много важно: понякога, за да опазиш спокойствието си, е достатъчно навреме да извадиш корен от репей.