Вдигнах очи към Мария.
— Той няма да се откаже — въздъхна дъщеря ми.
— Нека опитва — отвърнах и свих рамене. — Жилището е на мое име. Съдебното решение е у мен. Нищо не може да направи.
— А ако реши да ти отмъщава?
— Тогава пак ще минем по съдебен ред. Светлана Петрова ясно каза: всякакъв натиск се документира, записва се, събират се доказателства.
Мария ме прегърна силно.
— Мамо, гордея се с теб.
Тези думи ме стоплиха повече от всяка чаша шампанско.
Измина една година. Виктор повече не се появи. Беше се преместил при Елена, която, както се говореше, доста бързо изгубила интерес към него, щом разбрала, че няма да получи никакъв апартамент като подарък.
Аз започнах работа. Първо ме взеха като хигиенистка в едно училище, а после ме преместиха в стола като помощник-готвач. Заплащането не беше голямо, но беше сигурно. Заедно с пенсията ми стигаше напълно прилично.
Мария се омъжи за добро момче — Игор. Двамата наеха жилище наблизо и често се отбиваха при мен.
— Мамо, не си ли мислила да подредиш и личния си живот? — попита ме веднъж тя.
Засмях се тихо.
— На петдесет и осем години?
— И какво от това? Ти си още млада!
— Мария, двайсет години бях омъжена и нещастна. Сега съм свободна. И съм спокойна. Повече не ми трябва.
— Тогава поне котка си вземи.
Замислих се. Всъщност Виктор винаги беше забранявал животни вкъщи.
— Може би си права — кимнах аз.
Седмица по-късно в дома ми се настани риж котарак на име Борис. Нахален, мързелив, вечно жаден за внимание — и безкрайно обичан.
Една късна вечер на вратата се позвъни. Погледнах през шпионката и застинах.
Виктор. Пиян, небръснат, с мътен и обезумял поглед.
— Алина! Отваряй! Трябва да говорим!
— Тръгвай си, Виктор. Нямаме какво да си кажем.
— Казах да отвориш! — изрева той и започна да блъска по вратата.
Взех телефона и набрах номера на районния инспектор.
— Ало, Иван Сергеев? Обажда се Алина Соколова. Бившият ми съпруг е пиян пред вратата и се опитва да влезе.
— Идвам веднага — отговори кратко той.
Застанах до вратата и извиках достатъчно силно:
— Викнах полиция.
— Да вървиш по дяволите! — кресна Виктор отвън. — Това е моят дом! Двайсет години съм живял тук!
— Живял си — казах спокойно. — Но вече не живееш. Махни се, преди инспекторът да пристигне.
Още няколко минути той удря и руга, после чух тежките му стъпки надолу по стълбите.
Иван Сергеев дойде след десетина минути. Виктор вече беше изчезнал.
— Алина Иванова, трябва ви съдебна заповед за защита — посъветва ме той. — Така няма да има право дори да се доближава до вас.
— Как се издава такава заповед?
— Чрез съда. Събирате доказателства за тормоза — записи на обаждания, свидетелски показания от съседи, всичко, което имате. После подавате молба.
На следващия ден отново отидох при Светлана Петрова.
— Ще подготвим документите — каза юристката и кимна. — При вас вече има установена история на домашно насилие, призната в съдебното производство. Това е сериозен аргумент.
След още месец получих съдебна заповед, с която на Виктор се забраняваше да ме приближава на по-малко от петдесет метра.
Минаха още шест месеца. Животът ми най-сетне се подреди истински. За пръв път от две десетилетия усещах, че мога да си поема въздух с пълни гърди.
Една сутрин, докато се приготвях за работа, звънецът отново иззвъня.
— Кой е?
— Курьерска доставка.
Отворих. На прага стоеше млад мъж с букет бели рози.
— Алина Иванова Соколова?
— Аз съм.
— Цветя за вас.
Поех букета объркана. Вътре имаше картичка: „Благодаря ти, че ме научи да бъда силна. Твоята дъщеря Мария.“
Очите ми се напълниха със сълзи. Притиснах розите към гърдите си и се усмихнах.
Да, бях изгубила двайсет години от живота си. Но намерих най-важното — себе си. И дъщеря си, която най-после престана да живее в страх.
А това си струваше всяка ударена в нечия глава тиганена дръжка.
Борис се отърка в краката ми и замърка. Наведох се и погалих рижата му козина.
— Е, Борка — прошепнах, — оттук нататък ще живеем добре. Обещавам ти.
И този път щях да спазя обещанието си. На всяка цена.