— Дарина Орлова, ти още ли си в леглото? Вече минава осем! Веселин Яворов пристигна капнал от път, трябва му закуска — яйца от пет броя и хрупкав бекон!
С мъка повдигнах натежалите си клепачи. В спалнята не ухаеше на свежа утринна влага, заради която бяхме купили тази къща край гората, а на острия цветен парфюм на Росица Валентинова. Свекърва ми стоеше на прага, подпряла ръце на кръста, и ме гледаше така, сякаш закъснявах за работа.
— Росица Валентинова, та ние до два след полунощ плевихме лехите — отвърнах прегракнало, усещайки как гърбът ми пулсира от болка.
— Ще се наспиш друг път. Хайде, ставай. В багажника имаме празни кутии, трябва да свариш супа за цялата седмица.
Вратата се тръшна след нея. Аз зарових лице във възглавницата, а вътре в мен всичко се сви от горчива обида.
Седем години. Толкова време с Преслав Богданов се лишавахме от какво ли не. Не ходехме на море, носехме старите си якета до пълно изтъркване, живеехме натясно в малко студио, само и само да съберем пари за тази дървена къща до гората. Преслав Богданов сам шлайфаше дъските, а аз садях хортензии, докато ръцете ми се покрият с мазоли. Това място трябваше да бъде нашият тих пристан.
Само че мечтата ни неусетно се превърна в безплатна почивна станция за роднините на мъжа ми.
Всеки петък точно в шест вечерта пред портата спираше вишнева чужда кола. Тридесет и осем годишният Веселин Яворов, братът на Преслав Богданов, слизаше от шофьорското място, протягаше се лениво и поемаше право към хамака. След него Росица Валентинова домъкваше празните карирани чанти, които до неделя вечер аз трябваше да напълня с храна.
— Дарина Орлова, кой маринова така месо? Ще стане сухо! — звучеше над ухото ми гласът на свекърва ми, докато в законния си почивен ден стоях до мивката. — И донеси минерална вода на Веселин Яворов, жегата не му понася.
Провизиите изчезваха със страшна скорост. Фермерското сирене, хубавото свинско, пресните зеленчуци — още в събота вечер белите празни рафтове на хладилника ме плашеха. На Преслав Богданов му се налагаше да пали колата и да ходи до селския магазин, където оставяше сериозни суми. А роднините му нито веднъж не донесоха дори един хляб.
Онази вечер, когато за четвърти път през деня миех чиниите след Веселин Яворов, ръцете ми изведнъж ме предадоха и затрепериха. Една чиния се изплъзна от пръстите ми и с остър звън се пръсна на плочките.
Преслав Богданов веднага се озова до мен.