Но вратата вече се затваряше пред лицето му. Ключалката сухо щракна. Останах за миг неподвижна, опряла гръб в касата, и стиснах клепачи.
Свобода.
За първи път от двайсет години тази дума не звучеше като нещо чуждо, а като въздух, който най-сетне мога да поема с пълни гърди.
Делото се проточи почти три месеца. Виктор си намери адвокат, който с всички сили се опитваше да убеди съда, че клиентът му имал принос към жилището, защото бил влагал средства в ремонта.
— С какви документи го доказвате? — попита съдията.
— Разполагаме с касови бележки! — повиши глас защитникът му.
— За тапети, купени преди петнайсет години? — спокойно уточни Светлана Петрова. — И то за около шейсет лева?
— Тапетите бяха скъпи! — настоя адвокатът.
— А поставянето им е извършено лично от ищцата — отвърна моята юристка без да мигне. — Със собствените ѝ ръце. Имаме свидетели.
И наистина, съседката леля Зорница потвърди пред съда, че аз сама съм лепила, боядисвала и чистила след ремонта, докато Виктор изчезваше с дни и никой не знаеше къде се намира.
— А битовите разходи кой ги покриваше? — не се предаваше адвокатът на Виктор.
— Разделяли са ги поравно — отговори Светлана Петрова. — Банковите извлечения са приложени. А през последните три години плащанията са извършвани само от моята доверителка, тъй като съпругът ѝ е харчел доходите си за лични удоволствия.
— Какви удоволствия?! — възмути се защитата.
— Заведения, подаръци за любовницата, алкохол — изреди невъзмутимо Светлана Петрова, прелиствайки документите. — Всичко се вижда от движенията по банковите му карти.
Лицето на Виктор потъмняваше от гняв, адвокатът му започваше да губи самообладание, а аз седях срещу тях необичайно спокойна. С всяко следващо заседание усещах как тежестта, която години наред беше притискала гърдите ми, се отлепва малко по малко.
Най-трудният момент настъпи, когато Мария бе призована като свидетел.
— Разкажете каква беше обстановката във вашето семейство — обърна се към нея съдията.
— Баща ми посягаше на майка ми — каза дъщеря ми тихо, но ясно. — Не веднъж. Постоянно. Откакто бях на седем години, почти до самия край. Пазя рисунки от детството си, на които съм го изобразила.
— Какво?! — Виктор скочи от мястото си. — Мария, какви ги говориш?!
— Тишина в залата! — прекъсна го съдията с рязък удар по масата. — Свидетелката да продължи.
Мария дори не го погледна.
— Освен това баща ми не участваше финансово във възпитанието ми. Майка плащаше всичко — от пенсията си, от допълнителна работа, от каквото успяваше да изкара. Той харчеше за себе си и за жените си.
— Марийче, дъще… — опита се Виктор да смекчи гласа си. — Как можеш така?
— Много лесно — отвърна тя ледено. — Двайсет години се страхувах от теб. Стига толкова.
След това заседание адвокатът на Виктор поиска прекъсване и време за размисъл.
Няколко дни по-късно Светлана Петрова ми се обади.
— Съпругът ви е готов да обсъжда споразумение.
— Какво точно предлага?
— Оттегля претенциите си към апартамента. В замяна вие сваляте запора от сметките му и не настоявате за обезщетение за морални вреди.
Замълчах за момент.
— А разводът?
— Разводът остава. Това вече не го оспорва.
— Тогава приемам — казах накрая. — Парите му не ми трябват. Искам само да съм свободна.
В деня, в който получих документа за развода, Мария организира малко тържество у дома.
— Мамо, вече си свободна! — засмя се тя и отвори бутилка шампанско.
— Свободна съм — повторих аз и погледнах листа в ръцете си.
Двайсет години брак, побрани в един печат и няколко реда официален текст.
— Съжаляваш ли? — попита ме дъщеря ми.
— За какво?
— За годините. За всичко, което си преживяла.
Отпих от шампанското и се замислих.
— Не. Съжалявам единствено, че не го направих по-рано.
— А защо не го направи?
— Страхувах се. Мислех, че няма да се справя сама. Вярвах, че без него ще пропадна.
— А сега? Справяш ли се?
Огледах стаята. Подреденият апартамент, който най-после принадлежеше само на мен. Тишината, която вече не се разкъсваше от пиянски крясъци. Спокойствието, което никой не разбиваше с трясък на врата.
— Справям се — казах твърдо. — И не просто се справям. Живея.
В този момент телефонът ми звънна. Номерът беше непознат.
— Ало?
— Алина Иванова? — чу се мъжки глас. — Казвам се Константин, брокер съм. Дадоха ми телефона ви общи познати. Интересува ме дали бихте обмислили продажба на тристайния апартамент на булевард „Васил Левски“.
Смръщих се.
— Не. Не обмислям продажба. Откъде имате такава информация?
— С мен се свърза Виктор Петров Соколов. Каза, че възнамерявате да продавате.
— Виктор Петров Соколов вече няма никакво право да се разпорежда с този имот — произнесох студено. — Ние сме разведени. И ако още веднъж предлага моя собственост, ще подам сигнал в полицията.
— Разбрах. Извинете за безпокойството.
Прекъснах разговора.