— Даваш ли си изобщо сметка какво си направила?!
Оставих ножа на дъската и го погледнах право в очите.
— Давам си. Опитвам се да защитя онова, което ми принадлежи.
— Какво ти принадлежи?! — Виктор пристъпи към мен толкова рязко, че неволно се дръпнах назад и опрях бедро в масата. — Това жилище е мое! Двайсет години живея тук!
— Апартаментът е мой — отвърнах тихо, но ясно. — Наследих го от майка си. И след развода пак ще си остане мой.
— Какъв развод?! — очите му се ококориха, сякаш бях изрекла нещо немислимо. — Ти съвсем ли си изгуби ума?
— Напротив — взех отново ножа и продължих да режа зелето на тънки ивици. Пръстите ми трепереха, ала се стараех да не го показвам. — Развод ще има, Виктор. И то със сигурност.
— Мислиш, че ще ти позволя ли?! — той сграбчи рамото ми и пръстите му болезнено се впиха в кожата.
— Пусни ме — казах през стиснати зъби.
— Няма да те пусна! Ти си моя жена! Няма къде да избягаш от мен!
— Мамо, какво става тук?
И двамата се обърнахме едновременно. На прага стоеше Мария — пребледняла, с широко отворени от страх очи.
— Нищо, миличка — Виктор мигом залепи на лицето си престорена усмивка и отпусна рамото ми. — Просто… разговаряме.
— Разговаряте? — Мария погледна зачервеното място на ръката ми, после разпиляното по масата зеле. — Татко, отдръпни се от мама.
— Какво?
— Казах да се отдръпнеш. Веднага.
Виктор примигна объркано, но направи крачка назад.
— Мария, ти какво, и ти ли си срещу мен?
— Аз съм на страната на нормалните хора — дъщеря ми влезе в кухнята и застана до мен. — На онези, които не замерят другите с чинии и не им посягат.
— Не съм я удрял! Аз само…
— Чух — прекъсна го тя рязко. — Чух всичко. И синините на мама съм виждала. Не от вчера. Години наред.
— Марийче… — Виктор се опита да омекоти гласа си.
— Мамо, вярно ли е, че си подала молба за развод? — обърна се тя към мен.
Кимнах.
— Направила си правилното нещо — Мария ме прегърна през раменете. — Отдавна трябваше.
— Вие… вие двете… — Виктор посивя. — Наговорили сте се!
— Не — поклатих глава. — Мария научи току-що.
— Но напълно подкрепям мама — заяви дъщеря ми твърдо. — Татко, можеш да си събираш багажа. И да отидеш при своята Елена.
В кухнята настъпи тежка тишина. Виктор стоеше с полуотворена уста и явно не можеше да повярва на случващото се.
— Вие… вие сте полудели — изцеди най-сетне. — Алина, опомни се! На кого ще му трябваш ти? Стара, болна…
— На себе си ще съм нужна — отвърнах спокойно. — Това ми стига.
— А сметките ми ще ги отблокират ли?!
— Не. Това са обезпечителни мерки до делото.
— Какво дело?! Аз нищо не ти дължа!
— Дължиш обезщетение за морални вреди — намеси се Мария. — За двайсет години побои и унижения. А и издръжка със задна дата — никога не си харчил за мен.
Виктор се хвана театрално за гърдите.
— От вас двете инфаркт ще получа, вещици такива!
— Да повикам ли линейка? — попитах без особено вълнение.
— Нищо не ми трябва! — изръмжа той и се хвърли към коридора. — Сам ще се оправя! Чрез съда! Ще си намеря адвокати!
— Със запорираните пари ли? — подхвърли Мария с горчива усмивка.
Виктор изръмжа нещо неразбираемо и излетя от апартамента, като отново тръшна вратата след себе си.
С Мария се спогледахме.
— Мамо — тя ме стисна още по-силно. — Гордея се с теб. Наистина.
Тогава усетих как сълзите се стичат по лицето ми. Не бяха от болка. Нито от страх. Бяха от облекчение.
След седмица Виктор се появи пак. Трезвен, сресан, с букет рози в ръка.
— Алиночка — започна той с меден глас. — Прости ми, глупак съм. Сгреших.
Стоях на прага и не помръдвах, за да го поканя вътре.
— Виктор, молбата за развод е подадена официално.
— Подала си, добре, и какво от това? — опита се да се усмихне. — Ще я оттеглиш. Все пак двайсет години сме заедно.
— Именно. Двайсет години търпях. Стига толкова.
— Алина, бъди човек! — гласът му изведнъж стана хленчещ. — Къде да живея? При Елена е стая под наем, едностайна бърлога! Няма място да се обърна!
— Това вече е твой проблем.
— А сметките? Разбираш ли, че там са ми блокирани осем хиляди лева? Нямам с какво да плащам кредита!
— Подай насрещно искане в съда. Може да ти освободят част от сумата за наложителни разходи.
Той ме зяпна с пълно недоумение.
— Ти адвокат ли стана изведнъж?
— Консултирам се — хванах дръжката на вратата. — Довиждане, Виктор.
— Алина, почакай!