— Ето ти, хрантутнице! — Виктор замахна и стовари тигана към главата ми.
От уплаха се свих надолу и инстинктивно вдигнах ръце, за да се предпазя. Тежката чугунена съдина се блъсна с тъп звук в китките ми. Болката ме прониза чак до раменете, но не извиках. За двайсет години брак човек се научава да стиска зъби.
— Какво правиш?! — изтръгна се от мен.
— Млъквай! — изрева той и запрати тигана обратно върху печката. — Писна ми да хвърлям пари по теб! Тъпчеш се като за последно, а полза никаква!
Бавно се изправих от пода, разтривайки ударените си ръце. Мъжът ми стоеше насред кухнята — почервенял, разрошен, с очи, налети с кръв. Предната вечер пак беше отишъл при Елена, трийсетгодишната си любовница от счетоводството. Прибра се призори — пиян, кисел и готов да се заяжда.
— Виктор, цял ден готвих, чистих…
— Готвила си?! — той посочи с пръст към печката. — Тая помия ли наричаш готвене? Това не става за ядене! Елена като сготви, човек си облизва пръстите. А ти…
Не довърши. Обърна се рязко и излезе от кухнята, като блъсна вратата толкова силно, че стъклата на бюфета издрънчаха.
Отпуснах се на стола и продължих да разтривам китките си. Лявата вече започваше да се подува. До утре щеше да посинее и пак трябваше да измислям как да го скрия — от съседите, от Мария, от собствената ни дъщеря.
Макар че Мария отдавна знаеше всичко. Просто мълчеше. На двайсет и пет години беше, а още трепереше от баща си като малко дете.
Телефонът на Виктор звънна в антрето. Чух недоволното му мърморене, после гласът му изведнъж се повиши:
— Какъв запор?! Вие нормални ли сте там?!
Застинах на място и се заслушах.
— Знам, че е сутрин! Обяснете ми като хората какво става!
Последва мълчание. После той изкрещя:
— По искова молба?! Каква искова молба?! От кого?!
Пауза. Този път по-дълга.
— От Алина Иванова Соколова?! Това е жена ми! Тя да не е полудяла?!
Без да искам, се усмихнах, въпреки че китките ми още пулсираха от болка. Значи планът беше заработил.
Преди три месеца случайно бях чула разговор между Виктор и Елена. Той ѝ обещаваше да ѝ подари моя тристаен апартамент — същия, който наследих от майка си преди петнайсет години.
— Еленче, какво ще направи тая крава? — хилеше се той в телефона, заключен в банята. — Развеждам се с нея и край. Апартамента ще го измъкна през съда, нали е оформен по време на брака. После ще го прехвърля на теб.
Стоях зад вратата на банята и за първи път от много години не почувствах нито страх, нито обида. В мен се надигна студена, точна и пресметлива ярост.
Още на следващия ден си записах час при юрист.
— Има какво да се направи — каза ми Светлана Петрова, след като внимателно прегледа документите. — Жилището е ваша лична собственост, придобита по наследство. Но има една особеност.
— Каква? — напрегнах се аз.
— Ако съпругът ви докаже, че е влагал средства в ремонти или преустройства, може да поиска обезщетение. В някои случаи дори претендират за дял.
— Нищо не е влагал — поклатих глава. — Всичко съм правила сама. С пенсията си, с допълнителна работа, както успея.
— Тогава при развод апартаментът трябва да остане за вас — кимна юристката. — Но на ваше място бих действала предварително.
— Как?
— Подайте иск за разделяне на имуществото още сега. Без да чакате развода. Нека съдът признае жилището за ваша лична собственост. А върху неговите сметки може да се поиска запор като обезпечителна мярка, за да не изтегли парите преди делото.
Замислих се. Планът беше опасен, но звучеше изкушаващо.
— А ако разбере?
— И какво от това? — сви рамене Светлана Петрова. — Нали така или иначе смятате да се развеждате?
Замълчах. Смятах ли? Двайсет години бях търпяла удари, изневери и унижения. Заради какво? От страх да не остана сама? Заради Мария, която отдавна беше пораснала?
— Смятам — казах твърдо. — Подаваме иска.
— Алина! — изрева Виктор, нахлувайки обратно в кухнята. — Какво си въобразяваш?! Ти ли си ме дала на съд?!
Аз спокойно продължих да режа зелето за борша.
— Аз.
— Ти… ти… — той се задъхваше от ярост и едва успяваше да си поеме въздух.