— Сега! Замахни с всичка сила! — изсъска вътрешният глас, без да ѝ остави време за колебание.
Милена се хвърли напред почти на сляпо. Вдигна тежкия чугунен тиган и го стовари върху главата на мъжа с цялата отчаяна мощ, която бе останала в тялото ѝ. Веселин застина за миг, сякаш не разбираше какво се е случило. Пръстите му се отпуснаха, хватката му се разпадна и той се свлече тежко на пода.
— Боли… — изхриптя едва чуто, после очите му се обърнаха и съзнанието го напусна.
— Провери дали е жив — нареди същият глас, вече напълно буден и хладен.
Милена клекна, трепереща от ужас, и доближи пръсти до шията му.
— Има пулс… Диша… — прошепна тя с глас, който не приличаше на нейния.
— Добре. Разполагаш с пет минути, за да изчезнеш оттук. Веднага поръчай такси. По това време ще пристигне бързо.
Тя кимна машинално, макар че нямаше на кого. Ръцете ѝ трепереха, докато отключваше телефона.
— Не мисли за него — продължи гласът. — Избърши дръжката на тигана и го прибери обратно в шкафа. После излей малко препарат на пода и го размажи с крак.
Милена изпълняваше всичко безмълвно, като човек, който се движи насън.
— Той се е прибрал пиян. Ти си се уплашила и си избягала. Подхлъзнал се е и си е ударил главата. Теб тук изобщо не те е имало.
Думите се забиваха в съзнанието ѝ една след друга — ясни, точни, спасителни.
— Затвори кухненската врата отвън с онзи тъп нож. Бравата може да се подхване. Няма да издържи дълго, но ще ти даде време.
Милена грабна ножа, пъхна го внимателно в процепа и успя да заключи. От другата страна Веселин лежеше неподвижно, а на пода се разливаше миризмата на препарат.
— Сега спокойно отиваш в спалнята. Вземаш дамската си чанта и куфара. Пристигна днес и още не си разопаковала багажа. Нищо необичайно няма.
Тя се подчини. Стъпките ѝ бяха леки, почти безшумни, макар сърцето ѝ да блъскаше до болка.
— По коридора вероятно ще срещнеш Живка Старозагорскиа или Албена Маришкиа. Кажи им, че Веселин се е заключил в кухнята и вдига скандал. Те ще тръгнат да проверяват. Докато викат, блъскат по вратата и се опитват да я отворят, ти вземаш нещата си и излизаш навън.
Гласът звучеше равен, уверен, почти безчовечен в своята точност.
— До ябълковите дървета ще видиш Иван Данаилов и Нели Емилова. Кажи, че сте решили да отседнете в хотел и че си се разбрала с Живка Старозагорскиа.
Настъпи кратка пауза, после наставленията продължиха:
— За да не будиш подозрение, добави, че утре с Нели ще минете да помогнете на дядо ѝ да обере узрелите ябълки. Казваш го спокойно. След това се качваш в колата.
Милена пое дълбоко въздух. Светът около нея се бе свил до няколко ясни действия.
— В таксито помоли шофьора да те закара до летището. По пътя купи билети през телефона. Полети до София има през няколко часа.
— Имаш пет минути — отсече гласът. — Действай. Веднага.
На разсъмване, съсипана от всичко преживяно, Милена отключи вратата на софийския апартамент, в който живееше с Борис Асенов. Мислеше, че най-страшното е останало зад гърба ѝ. Но още на прага разбра, че съдбата е подготвила нов удар.
На пода в коридора лежеше дамска рокля — изумруденозелена, чужда, скъпа. От хола се виждаха остатъци от вечеря на свещи: две чаши, празна бутилка, чинии, подредени така, както Борис никога не бе подреждал за нея.
Милена застина.
— Значи това е бил важният ти проект… — промълви тя горчиво.
Погледът ѝ се плъзна по масата, по изгасналите свещи, по следите от чуждо присъствие.
— Такъв красив и скъп жест не направи дори в началото на връзката ни…
Не вдигна скандал. Не го събуди. Нямаше сили, а и вече нямаше смисъл.
Влезе тихо в стаята, където спеше Нели Емилова, наведе се над нея и я прегърна внимателно.
— Нели, миличка, тръгваме при моите родители… Не, татко няма нужда да го будим — прошепна Милена и нежно погали съненото дете по косата.
След малко вратата на апартамента се затвори зад тях почти без звук.
— В града на мама и татко няма море — каза Милена по-късно, загледана през прозореца на влака в бързо сменящия се пейзаж. — Но там са хората, които са ми най-близки. Хората, които никога няма да ме предадат и никога няма да ме наранят.
Нели спеше спокойно в скута ѝ, свита на топло, с доверие, каквото само дете може да има.
Милена се облегна назад и за пръв път от дълго време усети, че може да диша.
— Е, явно е дошъл моментът за нова глава — прошепна тя. — Отдавна исках да променя нещо, само че не знаех какво точно. Вселената реши вместо мен да промени всичко наведнъж. Щом е така… нека бъде така.
Тя се усмихна леко на мекото утринно слънце, което огряваше еднакво и добрите, и лошите хора, без да пита кой какво заслужава.