В същата секунда Живка Старозагорскиа се наведе рязко над масата и перна Нели Емилова през ръката с лъжицата.
— Стой! Къде си се протегнала! Бутчетата са за главата на семейството — за Иван Данаилов — отсече тя и изгледа строго внучката си. После лицето ѝ мигом омекна, когато обърна очи към съпруга си. — Миличък, да ти сложа едно бутче?
— Не, Живке, ще си взема сам — отвърна свекърът, без почти да я погледне, защото беше изцяло погълнат от борбата с тапата на бутилка ябълкова настойка, която от години приготвяше собственоръчно на тавана.
— Живка Старозагорскиа, защо ударихте Нели? — възмути се Милена. — Можехте просто да ѝ кажете, без да я пляскате…
Свекървата първо я стрелна с високомерен поглед, после погледна петгодишното момиченце, което уплашено търкаше зачервената си ръчичка и се беше притиснало към майка си.
— Да не се бута пред по-възрастните! — заяви тя сухо. — Когато аз бях малка, майка ми за такова нещо удряше с дървена лъжица по главата. Аз даже много меко постъпих. Нека отрано знае къде ѝ е мястото, за да не порасне нахална.
— Ръката ѝ цялата почервеня — промълви Милена и започна да гали дъщеря си, която вече беше със сълзи в очите и не смееше да погледне към баба си.
Живка Старозагорскиа невъзмутимо си сипа още от запеканката и добави, сякаш говореше за нещо съвсем обикновено:
— Щом ти не умееш да възпитаваш детето си, аз бързо ще те науча как се прави. Пет години ни вест, ни кост, а сега сте дошли тук с отвратителните си навици.
— Хайде, хайде, да не разваляме вечерта — намеси се Иван Данаилов, опитвайки се да разсее напрежението. — Какво ще кажете да опитаме от моя прочут калвадос?
Най-сетне тапата поддаде и бутилката се отвори. Вътре беше онзи негов любим „зелен змей“, с който свекърът се бореше безуспешно вече близо трийсет години.
— О, татко, настойка! — чу се глас откъм вратата.
В стаята влезе големият син Веселин Балкански заедно с високата си съпруга Албена Маришкиа.
— Налей и на мен едни сто капки, ама щедро — ухили се Веселин, тръшна се на стола и без никакво колебание грабна едно пилешко бутче.
— Сине, как беше разходката? Добре ли беше днес край морето? — запя свекървата с умилителен глас.
— Ами да, нормално. Освежава — отвърна пълният, пъпчив Веселин, чиито мазни коси лъщяха на светлината. Той пресуши на един дъх пълната чаша със силната настойка, издаде доволно сумтене и се нахвърли върху бутчето така лакомо, сякаш куче пазач беше захапало крака на крадец.
Нели Емилова се наведе към майка си и прошепна едва чуто:
— Мамо, той взе бутчето на дядо. Това не е честно. Защо баба на него нищо не му каза?
Милена я прегърна нежно и я целуна по косата.
— Няма нищо, миличка. Утре ще отидем до града, ще те заведа в ресторант и ще ти купя най-вкусните пилешки бутчета на света.
След вечерята всички се разпиляха из къщата и лениво се отпуснаха да смилат храната. Милена и Нели Емилова седнаха пред телевизора, за да погледат анимационни филмчета преди сън.
Тъкмо историята на екрана стана най-интересна, когато в хола нахлу Живка Старозагорскиа и отсече:
— Милено, веднага в кухнята да измиеш чиниите. А ти, Нели, излизай на двора да помагаш на дядо си да събира ябълки за настойката.
— Но аз искам да гледам филмчето — нацупи се Нели и гласът ѝ се разтрепери.
— С баба си няма да спориш! — изрева Живка Старозагорскиа.
После се наведе към момиченцето, изкриви лице в страшна гримаса и добави с нарочно зловещ тон:
— Ако сега останеш да гледаш анимации, през нощта телевизорът ще те грабне и ще те хвърли в тъмно подземие. Там един зъл дракон ще започне да къса сърцето ти и повече никога няма да видиш нито майка си, нито баща си.
Нели пребледня, вкопчи се в полата на Милена и се скри зад гърба ѝ.
— Ето, помогни на дядо си и всичко ще бъде наред — продължи свекървата вече по-меко, сякаш току-що не беше изплашила детето до смърт.