— Книгите си ще ги четеш у вас, разбра ли ме?! Голяма госпожа се извъди. Дойде внезапно, сякаш падна от небето, и си въобрази, че тук можеш само да се излежаваш.
— Живка Старозагорскиа, с удоволствие ще ви помогна — отвърна Милена Яворова и погледна раздразнената жена. — Но няма нужда да ми говорите така остро. Защо постоянно мърморите? Кажете ми спокойно какво трябва да се свърши.
— Твоята помощ не ми е притрябвала — отсече студено Живка Старозагорскиа. — Помощ е, когато някой те помоли. А аз не съм те молила за нищо. Напомням ти какви са ти задълженията.
— Задълженията? Как така? — Милена я изгледа объркано.
— Съвсем просто, момиче. Ти сама настоя да дойдеш с Нели Емилова при нас край морето, докато синът ми се съсипва от работа заради теб. Остави го сам там и реши, че тук те чака луксозен пансион. — Думите на Живка Старозагорскиа прозвучаха ледено.
— Говорите така, сякаш изобщо не се радвате да видите внучката си — каза Милена, като стисна устни. После взе торбите и се запъти към кухнята.
— На внучката си винаги се радвам. Но на мързеливата ѝ майка — не особено — тръгна след нея свекървата. — И още веднъж да ти кажа, за да го запомниш: това, че в нашия град има плаж, не означава, че си дошла на почивка.
— Първо ще ми помагаш вкъщи, а чак след това ще си почиваш — подвикна жената след нея. — По-бързо се размърдай, вечерята сама няма да се появи на масата.
— Разбрах, сега ще приготвя всичко — промълви Милена и без особено желание започна да подрежда покупките.
— И да не забравиш да ми върнеш парите за продуктите! — заяви свекървата с тон, който не търпеше възражение.
— Нямам намерение да те храня от пенсията си. За това, че ще живееш тук, няма да ти вземам пари — да кажем, че правя компромис. Но през целия месец храната ще е за твоя сметка — обяви Живка Старозагорскиа високо, сякаш вече беше взела окончателно решение.
Милена вдигна очи към тавана, въздъхна тежко и отиде в коридора да вземе портмонето си.
„Няма смисъл да споря. Само ще стане по-зле. Не искам още в първия ден да започваме със скандал. И без това ни посрещнаха съвсем различно от онова, което си представях“, помисли си тя и подаде на свекърва си четиридесет лева.
— Малко са. Дай още толкова — каза Живка Старозагорскиа, прибра парите и бързо ги пъхна в джоба си.
— Сериозно ли говорите? — Милена я погледна невярващо. — Дадох ви повече, отколкото струват всички тези продукти.
— А кой ги мъкна в тази жега? Колко си нахална само… И стисната отгоре на всичко! — възмути се Живка Старозагорскиа. — От утре не само ще купуваш храна за всички, но и сама ще носиш торбите от магазина.
„Май наистина е по-добре сама да ходя за продукти, отколкото да ѝ плащам двойно за такава доставка“, мислеше си Милена с огорчение, докато белеше картофите.
„Защо майката на моя Борис Асенов е толкова труден човек? Нищо лошо не съм ѝ направила… А тя само чака повод да се заяде“, въздъхна уморено Милена.
Когато вечерята най-сетне беше готова, около масата седнаха Милена, дъщеря ѝ Нели Емилова, Живка Старозагорскиа и свекърът Иван Данаилов. Милена беше приготвила запеканка с картофи и пиле в нежен сметанов сос.
— Мамо, много е вкусно… — каза Нели Емилова с доволна усмивка, дояде парчето си пилешко и протегна ръка към апетитното бутче, оставено върху подноса.