В най-добрия случай може да се говори за една четвърт, не повече.
Борис понечи да възрази, устните му вече се разтвориха, но Десислава не му остави възможност да изрече и дума.
— И заради тази една четвърт — каза тя отчетливо, сякаш забиваше всяка дума на мястото ѝ, — ще трябва да минеш през дълги дела, призовки, експертизи и адвокатски спорове. Ще ти се наложи да гледаш дъщеря си в очите и да ѝ обясняваш защо собственият ѝ баща пресмята левове, за да ѝ отнеме квадратни метри. Ще плащаш адвокати, ще губиш време, ще се явяваш по заседания. И ти обещавам, Борис, че няма да направя този процес лесен. Ще оспорвам всяка ваша стъпка. Не защото съм се вкопчила в парите. А защото няма да позволя да градите удобното си щастие върху сигурността на моето дете, докато се криете зад красиви думи за справедливост.
Цветелина присви очи. Последните остатъци от любезната ѝ маска се пропукаха напълно.
— Държите се крайно неразумно, Десислава — процеди тя през зъби. — Готова сте да хвърлите нерви, време и средства по съдилища единствено от дребнава отмъстителност. Просто не можете да приемете, че Борис е срещнал жена, която наистина го цени.
— Държа се като майка — отвърна Десислава спокойно. — А вие, Цветелина, се държите като човек, който е прекрачил прага на чужд дом с надеждата да вземе нещо без особени усилия. Само че лесен път няма да има. Искате дело — заведете го. Но повече не идвайте тук да ми обяснявате как сте загрижени да ми облекчите живота.
Борис изглеждаше объркан. Подреденият му план, в който той великодушно получаваше вилата или поне бързо си вземаше половината апартамент, се разпадаше пред очите му. Дълги съдебни битки, напрежение и разговори с дъщеря му очевидно не бяха част от представата му за светло бъдеще.
— Десислава, ти нарочно усложняваш всичко — промърмори той, вече без предишната си увереност. — Можехме да се разберем човешки.
— По вашия начин, Борис — поправи го тя. — Вие винаги сте искали „човешки“ да означава само така, както на вас ви е удобно.
Цветелина рязко хвана Борис под ръка.
— Няма какво повече да обсъждаме тук, скъпи. Ще действаме по законния ред. Тази жена е заслепена от обидите си. Няма да падаме до нейното ниво.
Двамата се обърнаха и тръгнаха към изхода. Цветелина вървеше с равна, самоуверена крачка; в ума си вече прехвърляше възможните юридически ходове и пресмяташе рисковете. Нито за миг не се усъмни, че е права. В нейния свят Десислава беше просто пречка, която трябваше да бъде отместена, за да могат тя и Борис да получат своето законно щастие.
Борис крачеше до нея с усещането, че е бил несправедливо унизен. Та нали той уж искаше да постъпи разумно. Беше предложил честна размяна. А сега го представяха като чудовище, готово да ощети собствената си дъщеря. Вътрешно беше убеден, че Десислава нарочно настройва Елица срещу него и използва апартамента като средство за натиск.
Десислава остана на мястото си. Гледаше след отдалечаващата се двойка и добре разбираше, че пред нея няма да има спокойни дни. Щяха да последват дела, обвинения, опити на Борис да привлече Елица на своя страна, да се представи като неразбран и отхвърлен баща. Но в нея нямаше нито страх, нито разкаяние.
Изведнъж видя болезнено ясно как години наред е живяла до човек, за когото семейството е било просто удобна конструкция, съществуваща, за да обслужва нуждите му. Собствените си задължения той беше смятал за огромна саможертва, а нейните грижи — за нещо естествено и дължимо. Разводът вече не ѝ изглеждаше като катастрофа. Беше освобождение от една продължителна, изтощителна лъжа.
Предложението на Цветелина и Борис да вземат вилата уж от загриженост за здравето ѝ беше само най-чистият израз на техния егоизъм. Те наистина вярваха, че могат да увият алчността си в опаковка на милосърдие и Десислава ще я приеме с благодарност.
Но правилата вече бяха други. Тя нямаше повече да играе ролята на разбираща съпруга, която отстъпва, преглъща и се съобразява. Имаше дъщеря, която трябваше да защити, и достойнство, което повече нямаше да жертва заради чужд комфорт. Знаеше, че е права. И точно тази увереност ѝ даваше сили да издържи всичко, което тези „близки хора“ можеха да ѝ подготвят, убедени, че им е позволено да ѝ вземат всичко и да ѝ оставят само кухи приказки за благородство.